Първите две седмици Лена приличаше на уплашено коте, прибрано от улицата. Говореше тихо, почти на шепот, подскачаше при всеки шум и непрекъснато благодареше — за чиния супа, за чиста кърпа, за това, че аз и Николай я приехме у дома.
— Толкова ви дължа, Силвия — казваше, притиснала ръце до гърдите си. — Ако не бяхте вие, щях да загина.
Николай, моят съпруг и неин брат, само махваше с ръка:
— Недей, Лена. Затова са роднините.
И аз се съгласявах. Разводът я беше сринал напълно — остана без дом и с огромна празнота в душата. Нашата просторна къща ѝ се стори като идеалното убежище, тиха пристан, където да се съвземе.
Странностите започнаха неусетно, с дреболии, на които в началото не обръщаш внимание. Една сутрин слязох в кухнята и видях, че всички бурканчета с подправки са подредени по азбучен ред.
— Реших да ти помогна — усмихна се Лена и ми подаде чаша току-що сварено кафе. — Така е по-логично, нали?
Изръмжах нещо от рода на „благодаря“, макар че в мен се надигна лека досада. Двадесет години съм подреждала тези бурканчета така, както ми е удобно. А сега се чувствах като гостенка в собствената си кухня.
После взе моята любима копринена блуза. Без да пита. Видях я на нея, когато се върна от разходка — сияеща, доволна.
— О, Силвия, на теб така или иначе ти висеше — подметна нехайно, като улови погледа ми. — А на мен стои идеално. Нали сме вече като сестри — можем да си разменяме дрехите.
Каза го с така обезоръжаваща усмивка, че не намерих какво да отвърна. Вечерта Николай само сви рамене:
— Недей така, Силве. Тя няма нищо, остави я да се порадва.
Замълчах. Но усещането, че границите ми бавно, но сигурно се размиват, ставаше все по-осезаемо. Лена вече не шепнеше. Гласът ѝ стана уверен, дори повелителен.
Започна да ми дава съвети как да водя домакинството, да критикува избора ми на продукти, да коментира отношенията ми с мъжа ми — всичко това под претекст на „грижа“.
А после обърна внимание на косата ми.
Имах дълга коса — до кръста, моята гордост. Грижих се за нея като за съкровище. Николай я обожаваше.
— За какво ти е този товар? — попита една вечер, докато се решех пред огледалото в хола. Приближи се зад мен и хвана едно дебело кичурче. Пръстите ѝ бяха неприятно студени.
— Харесва ми — отвърнах кратко, опитвайки се да не покажа дискомфорт.
— Това е остаряло — продължи тя, гласът ѝ бе тих, почти хипнотичен. — Силната, уверена жена не се крие зад косата си. Тя се подстригва. Късо, дръзко.
Плъзна пръсти по цялата дължина на косата ми, чак до краищата, и по гърба ми преминаха тръпки.
В погледа ѝ, отразен в огледалото, имаше нещо такова, от което ме побиха студени тръпки. Нещо хищно, чуждо, напълно не нейно.
— Представи си колко ще е хубаво — прошепна тя, навеждайки се към ухото ми. — Да се събудиш една сутрин и да бъдеш напълно нова. Свободна.
Рязко се дръпнах и освободих косата си от ръцете ѝ.
— Лена, не трябва. Това е моята коса и аз решавам какво да правя с нея.
Тя отстъпи крачка назад и отново сложи онази мила, леко обидена усмивка.
— Разбира се, Силвичке. Аз само така… С най-добри намерения.
Този разговор ме изплаши. Същата нощ за пръв път от петнайсет години брак заключих спалнята. Николай учудено повдигна вежда:
— Някой ще ни напада ли?
— Просто… за спокойствие — отвърнах уклончиво. Не можех да му обясня, че се страхувам от сестра му. Щеше да си помисли, че съм луда.
Но ключалката не спираше усещането за невидимото ѝ присъствие. Присъствието ѝ в къщата ставаше задушаващо, като застоял въздух.
Излизах от банята — стоеше до вратата, сякаш е чакала. Говорех по телефона с приятелка — усещах погледа ѝ в гърба си. Вече не молеше. Започна да нарежда.
— Защо си купила тези домати? Сякаш са пластмасови. Следващия път вземи на клонка.
— Тази рокля те състарява, Силвия. Трябва ти нещо по-ярко. Като моите.
Започна да ме имитира в дреболиите: купи същия парфюм, започна да използва моите изрази. Това ме дразнеше. Апогеят настъпи, когато я заварих в нашата спалня.
Стоеше пред тоалетката ми и преглеждаше бижутата ми. Не дрехи, не нещо битово, а личното. Интимното.
— Какво правиш тук?! — гласът ми се изви в писък, вече не се сдържах.
Лена бавно се обърна. На лицето ѝ нямаше и следа от смущение, само странна, триумфална усмивка.
— Просто гледам. Имаш толкова красиви неща. Несправедливо е един да има всичко, а друг — нищо. Не мислиш ли?
— Вън оттук — просъсках през зъби.
Вечерта Николай се опита да ни сдобри. Не искаше да види очевидното, отдавайки всичко на „женски караници“.
— Силве, бъди по-снизходителна. Тежко ѝ е. Ще се съвземе малко и ще си тръгне.
Но аз вече не вярвах. Чувствах, че няма да си тръгне никога. Че плете паяжина, от която вече не мога да избягам.
Кулминацията настъпи в нощта срещу вторник. Изтощена от деня, потънах в сън веднага щом легнах.
И забравих да заключа вратата.
Среднощ се събудих от странно усещане: нещо гъделичкаше шията ми, чуваше се тих, ритмичен звук — чик-чик.
Отворих очи. В стаята беше тъмно, само лунна светлина осветяваше пода. И в тази светлина над леглото ми се навеждаше тъмна сянка.
Лена. В ръката ѝ зловещо блестяха големи ножици. Гледаше ме съсредоточено и кичур по кичур отрязваше косата ми.
Изкрещях. Диво, инстинктивно, както никога в живота си.
Николай подскочи, търсейки на тъмно ключа за лампата. Светлината блесна рязко, безпощадно. На пода до леглото лежеше дълга тъмна плитка.
А Лена стоеше до нея, стискайки ножиците. Гледаше ме без злоба, без разкаяние. В очите ѝ — ужасяващо, безумно просветление.
— Не викай — каза спокойно, сякаш обясняваше нещо на дете. — Докато спеше, отрязах дългата ти коса! Аз съм с добро. Вече си свободна…
„Докато спеше, ти отрязах дългата коса!“ — ми заяви сестрата на мъжа ми, която бяхме приютили у дома…
