— Готова ли си да блеснеш, рожденичке? — Марко влезе в спалнята с две чаши шампанско. Усмивката му беше същата онази, която все още разклащаше стомаха ми, дори след двайсет години.
Остави чашите върху тоалетката. За миг отражението му се сля с моето в огледалото. Подръпвах копринената си рокля в цвят нощно небе, а погледът му се плъзна топло по гърба ми.
— С теб винаги съм готова — усмихнах се на себе си и на него. — Четирийсет… можеш ли да повярваш? Сякаш вчера бягашме от лекции, за да гледаме филми, а днес… съм почтена дама.
— Не си почтена дама. Ти си богиня — докосна леко рамото ми, и от този нежен жест кожата ми настръхна.
— По теб не личи, че остаряваш. Изглеждаш по-добре, отколкото тогава. Гостите вече се събират, Лена пристигна, разпорежда се в кухнята като в собствения си дом. Каза, че имала специален тост за теб.
Лена. Най-добрата ми приятелка. Единствената. Двайсет и пет години приятелство — това е повече от един брак. Знаеше всичко за мен. Дори неща, които аз самата не исках да призная. Беше като сестра, която съм си избрала сама.
Отпих глътка шампанско. Балончетата приятно погъделичкаха гърлото ми. Отдолу вече се носеше тиха музика, приглушени гласове и смях.
Къщата се изпълни с живот, с топлина, с усещането за празник. Перфектен юбилей. Перфектен живот. Усещах, че съм го изградила сама — тухла по тухла.
— Хайде, че ще изядат всичко без нас — хванах Марко под ръка, усещайки силата и сигурността му.
В хола беше шумно и весело. Лена, блестяща в червената си рокля, изскочи към мен с разперени ръце.
— Анче! Богиньо! — изписука в ухото ми. — Честит рожден ден, мила! Днес всичко е за теб!
Пъхна в ръцете ми малък лъскав пакет.
— Това е дреболийка, от сърце. Истинският подарък е по-късно. От нас двамата.
Марко стоеше до мен, прегръщаше ме през кръста и гледаше нас двете с нежност. Моят съпруг и най-добрата ми приятелка.
Двамата най-важни души в живота ми. Какво повече да иска една жена на четирийсет? Чувствах се напълно, безспорно щастлива.
Вечерта мина неусетно. Тостове, смях, танци под музиката от младостта ни. Бях в центъра на малка вселена, обгърната от обич и приятелство.
Марко не се отделяше от мен. Постоянно ми сипваше вино, шепнеше ми в ухото комплименти, от които се изчервявах като ученичка.
Към полунощ поиска внимание. Музиката утихна, всички очи се обърнаха към нас.
— Приятели — започна Марко с леко треперещ глас. — Днес жената на живота ми има юбилей.
Анна, ти си най-прекрасното, което ми се е случвало. И искам да го знаеш всеки ден.
Извади от вътрешния джоб на сакото си малка кадифена кутийка.
— Това е за теб. От цялото ми сърце.
Гостите възкликнаха с одобрение. Лена стоеше съвсем близо, намигна ми: „Хайде, отвори я!“
Очите ѝ блестяха със странен, неспокоен пламък.
Взех кутийката. Пръстите ми леко трепереха от вълнение. Сърцето ми туптеше силно. Бавно повдигнах капака.
Върху черния кадифен фон лежаха обеци. Бяло злато, обсипано с малки диаманти около голям, кристално чист сапфир. Безсрамно скъпи. Безсрамно красиви. Гостите ахнаха възхитено.
Вдигнах поглед към Марко, готова да се разплача от щастие — но в гърлото ми заседна буца. Въздухът сякаш стана тежък и лепкав.
Тези обеци… вече съм ги виждала някъде…
След като отворих подаръка от съпруга ми за рождения ми ден, се разплаках… и го изгоних завинаги.
