Погребението вървеше по установения ред — бавно, тържествено, в тишина, нарушавана само от приглушени хлипове и думите на свещеника. В центъра на залата стоеше ковчег, подплатен с бяла коприна, в който лежеше млад мъж, отнет преждевременно от трагична катастрофа. До него стоеше съпругата му — с пребледняло лице и замъглен поглед, и тяхната малка дъщеричка — двегодишно момиченце в черна рокличка.
Детето стоеше мълчаливо, държейки се за ръба на ковчега. Възрастните не очакваха много от нея — смяташе се, че на тази възраст децата още не разбират какво е смърт.
В самия край на церемонията заведоха момиченцето до ковчега. Тя дълго гледа баща си. Първо мълчаливо, после се намръщи и изведнъж — рязко и отчаяно — изкрещя:
Гласът ѝ бе толкова наситен с болка, че залата замря.
Тя протегна ръчичка към лицето на баща си, погалвайки го по бузата, и през сълзи повтаряше:
— Татко, събуди се! Недей да спиш! Татко, отвори очи!
Някои от присъстващите наведоха глави, решавайки, че това е просто трагичен изблик на детска емоция. Някой тихо подсмърчаше. Но тогава момичето се изправи, посочи с пръст лицето на баща си и каза:
— Той се страхува! Татко ми каза: „Тук съм, помогни ми!“ Той е вътре! Не си е отишъл!
За няколко секунди настъпи гробна тишина. И тогава се случи нещо ужасяващо… 
По време на погребението на баща си, малко момиченце се взря в ковчега и изкрещя, че татко само спи — и тогава присъстващите разбраха нещо ужасяващо
