Стоеше на кухненската врата, още мокър от душа, с кърпа през рамото и телефон в ръка.
Аз държах леген с изпрано пране и не разбирах какво точно предизвика този изблик на ярост.
– Сериозно ли го каза? – прошепнах.
– Да, казах го! И пак ще го кажа! Аз бачкам цял ден, а ти не можеш сама да простреш някакви парцали? Писна ми от това мрънкане!
Оставих легена на пода.
– Аз готвя, чистя, пера, гладя. Всеки ден. Ти идваш, всичко ти е готово. Само те помолих да ми подадеш щипките. Това ли значи, че съм за обратно на село?
– Точно така. Там ти е мястото. При кокошките и селските ти роднини. Тука само ми висиш на главата.
Не му отговорих. Стоях като замръзнала.
Главата ми бучеше.
Но не от виковете, а от нещо вътре в мен, което се скъса. Като че някой издърпа жицата.
Аз зарязах всичко заради него.
Работа. Град. Приятелки.
Почнах отначало с него.
Първата година беше търпима.
Понякога носеше цветя, казваше “красавице”, прегръщаше ме.
После започнаха репликите:
„Не ми досаждай.“
„Нищо не правиш.“
„Коя си ти, че да ми държиш сметка?“
А сега: „Ще те върна на село при майка ти.“
Не се разплаках. Не му виках. Не спорих.
Просто взех телефона, чантата и документите си.
Той дори не обърна внимание.
Седна си на дивана и продължи да цъка в телефона си.
Обух си якето.
Погледнах го за последно.
Приближих се.
И му казах едно изречение.
Той побледня.
Подскочи.
И започна да крещи.
Но вече беше късно.
– АКО ПРОДЪЛЖАВАШ ДА МИ ГОВОРИШ ТАКА, ЩЕ ТЕ ВЪРНА НА СЕЛО ПРИ МАЙКА ТИ! – А АЗ ПРОСТО ГО ПОМОЛИХ ДА МИ ПОМОГНЕ ДА ПРОСТРА ПРАНЕТО…
