Васил изпусна вилицата.
Тя иззвъня по порцелановата чиния, оставяйки мазна ивица от сос върху снежнобелия порцелан.
Той дори не обърна внимание.
Очите му бяха приковани към екрана на телефона, а на устните — странна, отнесена усмивка.
— Нещо интересно? — попитах, опитвайки се гласът ми да звучи колкото се може по-безгрижно.
— А? Не, по работа — отвърна той неохотно, оставяйки телефона. — Пак същите отчети, цифри… Омръзна ми вече всичко това.
Въздиша тежко, сякаш носеше целия свят на раменете си.
А аз го гледах и мислех колко много се е променил през последната година. Нашата година.
Когато се оженихме, беше различен.
Или просто съм искала да вярвам, че е различен.
Говореше за любов. Казваше, че не му пука коя съм и колко изкарвам.
А аз — обикновена счетоводителка във „Финанс Консулт ООД“ — му повярвах.
Толкова много исках да повярвам.
— Представяш ли си? Жената на нашия търговец Иво си е купила нова кола. Просто така. Пожелала си е — Васил завъртя вилицата си в изстиналото пилешко с отвращение. — А ние кога за последно ходихме на море?
Мълчах.
Въпросът не изискваше отговор.
Беше упрек. Камък в моята градина. В нашата градина.
В малкия, уютен апартамент в „Овча купел“, който той наричаше „гълъбарника“.
В последно време това беше ежедневие.
Говореше за пари.
За чуждите пари.
За „истинския живот“, който минавал някъде там — извън нашия панелен свят, и с който, по негови думи, ние нямаме нищо общо.
— Днес се запознах с уникални хора! — очите му заблестяха, така както някога мислех, че блестят от любов. — Сериозни инвеститори. Голяма работа!
Говори дълго и ентусиазирано.
Особено за една от тях.
Карина. Умна, амбициозна, успешна. Живее сама, всичко си е извоювала сама.
— Има апартамент в „Кръстова вада“, представяш ли си? С панорамни прозорци, изглед към Витоша. Дизайнерски интериор, италиански мебели… — въздъхна, сякаш опитваше думите като скъпо вино.
Слушах го, а в мен нещо започна да се втвърдява и да става на лед.
Толкова точно описваше апартамента в комплекса „Sky Residence“, че го познах веднага.
Как да не го позная — аз го отдавам под наем. На същата тази Карина.
— До такъв стандарт ние никога няма да се доближим — каза с горчивина и огледа нашата малка кухня. — Понякога чувствам, че се давя в тази… простота. В тази безизходица.
Погледна ме.
В очите му нямаше топлина.
Само студена преценка.
Все едно изчисляваше „стойността“ ми. И явно не му харесваше резултатът.
— Това ли е? — прошепна. — Това ли е нашият живот?
Моят експеримент, започнал преди година, гръмко се провали.
Моята наивна мечта — някой да ме обича не заради парите на баща ми, а заради мен — се разби в най-обикновената човешка алчност.
Васил не беше това, за което се представяше.
Или, още по-лошо — беше точно това. Аз просто не съм искала да го видя.
Започна да се прибира все по-късно.
Миришеше на чужд, скъп парфюм — познавах този аромат.
С него влизаха в дома студ и отчуждение.
Нашият „гълъбарник“ вече го отвращаваше.
— Не можем ли поне да купим нормална кафемашина? — мръщеше се сутрин, гледайки старата филтърна кафеварка.
— Карина има машина, която сама мели кафето, прави десет вида. Там обсъждахме бизнес неща.
— А тази прави някаква кафява кал — отсичаше.
Карина стана мярката за всичко.
Карина носи марки.
Карина вечеря в гурме ресторанти.
Карина кара последен модел „Ауди“.
Карина, Карина, Карина…
Говореше за нея като за богиня, слязла на земята, за да му покаже как изглежда успехът.
Една вечер го чух да говори по телефона в съседната стая.
Смееше се — онзи лек, безгрижен смях, който отдавна не беше насочен към мен.
— Не, разбира се, че не подозира — снижи гласа си. — Тя е прекалено… обикновена. Няма никакъв размах. Никакви амбиции. С нея можеш само да креташ някакси.
Стоях зад вратата и сякаш земята изчезна под краката ми.
Обикновена. Тази дума болеше повече от обида.
Цялата ми игра, всички опити да изградя нещо истинско — обезценени с една-единствена дума.
Реших, че е време да сложа край.
Вечерта, когато се прибра, го чаках в кухнята.
Влезе, без да ме погледне, метна сакото си на стола.
— Трябва да поговорим, Василе.
— За какво? — отвори хладилника, погледна вътре и го затръшна с отвращение. — Пак ли за това, че нямаме пари? Писна ми.
— Искам да си тръгнеш.
Бавно се обърна към мен.
В лицето му нямаше изненада — а по-скоро облекчение.
Сякаш го бях освободила от бремето да започне този разговор сам.
— Сериозно ли? — усмихна се. — Изгонваш ме от тази клетка?
Огледа кухнята с погнуса.
Погледна ме — с презрение и с едва прикрито злорадство.
— Та аз и сам щях да си тръгна! — повиши тон. — Мислиш ли, че искам да умра тук, броейки стотинките?
Срещнах жена, която ме цени!
Която може да ми даде всичко, за което съм мечтал!
Отивам при богата жена, а ти си стой в мизерията!
Извика го с такава злоба и задоволство, сякаш отмъщаваше за всички свои провали…
„Отивам при богата жена, а ти си стой в мизерията!“ — изръмжа мъжът ми, без да подозира, че новата му „любима“ живее в апартамента, който аз давам под наем…
