Звънецът проряза вечерната тишина толкова рязко, че подскочих от място.
Огнян, мъжът ми, замлъкна по средата на изречението — разказваше за провалена сделка. Погледнахме се. Не очаквахме гости.
Отворих вратата — и я видях. Г-жа Станка, свекърва ми, с два огромни куфара, по-големи дори от самата нея. Зад нея — самият Огнян, виновно наведъл глава.
— Мама ще остане у нас за известно време, — измънка той, без да ме погледне.
Известно време. Знаех добре, че това „известно време“ може да се проточи с месеци. Или завинаги.
Г-жа Станка влезе, без да чака покана. Огледа хола с остър, преценяващ поглед — като проверяваща комисия. Устните ѝ се свиха в тънка линия.
— Значи ремонтът е приключен — не беше въпрос, а обвинение. — Пари има за всякакви глупости.
Прокара пръст по новата ни секция, поглеждайки с отвращение прашинката, полепнала по върха му. А аз бях чистила само вчера.
— Искахме уют, мамо, — опита се да обясни Огнян.
— Уют ли? — изсумтя тя. — В наше време уют значеше пълен хладилник, не тези чужбински лъскавотии. Аз цял живот спестявах, всичко внасях в дома. За да остане нещо на децата ми!
Докато говореше, стискаше малка кутия от тъмно дърво. Тя винаги я носеше със себе си — нещо като неин „съкровищник“.
Вечерта се проточи като мъчение. Всяко мое движение се посрещаше с мълчаливо неодобрение.
Предложих вечеря — отказа. „Не ям от тези ваши магазински отрови.“
Пуснах филм — извърна се рязко. „От този шум ме боли глава.“
Огнян тичаше между нас като опърпан заек, опитвайки се да угоди и на двете. Но само влошаваше нещата.
По-късно, влязох в гостната да ѝ занеса чаша вода — и я заварих до прозореца.
Не ме чу. Беше отворила кутията — и за секунда зърнах проблясъка на старо злато и тъмни скъпоценни камъни. Прехвърляше ги една по една, шепнейки нещо неразбираемо. В този момент имаше нещо почти обсебено в нея.
Тихо оставих чашата и се измъкнах. Но в стомаха ми се завъртя тревожно усещане.
Около час по-късно се чу тих стон от стаята ѝ. С Огнян се втурнахме вътре.
Станка седеше на леглото, бледа и трепереща. Кутията беше отворена — и почти празна.
— Какво стана, мамо? — Огнян веднага се наведе към нея.
Тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ гореше леден гняв.
— Брошката ми… Бабината брошка с гранат. Беше тук! Помня го! — гласът ѝ се разкъсваше. — Единствената, която влизаше тук, беше тя!
Посочи ме с разтреперан пръст.
Замръзнах. Това беше абсурдно. Безумно.
— Госпожо Станка, не съм взимала нищо, — казах тихо, с колеблив глас.
— Не вярвам на нито една твоя дума! — изписка тя. — Огняне, виж с кого живееш! Крадла е!
Огнян се озърташе между мен и майка си. Не знаеше какво да каже. Мълчанието му ме боли повече от всяка обида.
Свекърва ми се изправи. Очите ѝ светеха с мрачно решимост. Грабна телефона си.
— Щом не можеш да защитиш майка си, — изсъска тя към сина си, — ще извикам хора, които могат. Ще я накарам да върне всичко — до последното камъче.
Полицията пристигна удивително бързо. Двама униформени. Единият — капитан на около петдесет, с изтощено изражение. Другият — млад сержант с жив интерес в погледа.
Г-жа Станка мигновено влезе в роля. Притискаше ръце към гърдите си, гласът ѝ трепереше от „сдържани ридания“. Истинска трагедийна актриса.
— Открадна всичките ми бижута! Всичко, което ми остана от майка ми! — хленчеше тя, хвърляйки по мен пламтящи погледи. — Пръстени, обеци, брошката… Всичко го е взела!
Капитанът въздъхна и се обърна към мен.
— Документите Ви, госпожо?
Подадох паспорта си мълчаливо. Спокойното ми лице сякаш вбесяваше свекърва ми повече от всичко.
Вътре в мен бушуваше гняв, но знаех: всяка емоция можеше да бъде използвана срещу мен.
— Претърсете я! Преровете апартамента! Скрила ги е някъде! — не спираше Станка.
Огнян се опита да се намеси.
— Мамо, моля те… Лили никога не би…
— Мълчи! — прекъсна го. — Излъга те! И ти си доволен!
Капитанът се обърна към мен.
— Ще претърсим помещенията. Имате ли възражения?
— Моля, действайте, — отвърнах спокойно.
Претърсването беше кратко, но унизително. Разровиха дрехи, бельо, отвориха шкафове и чекмеджета.
Младият сержант го правеше с известно неудобство, а капитанът — с пълно безразличие. Г-жа Станка ги следваше по петите, коментирайки всяко нещо:
— Тази рокля? Скъпа изглежда! С какви пари я е купила? С моите?!
Разбира се, не намериха нищо.
Капитанът седна в хола, извади тефтер и погледна свекърва ми.
— И така, госпожо, ще подадете ли официална жалба?
— Разбира се! — отговори с увереност. — Тя открадна всичко!
В този миг нещо в мен щракна.
Гледах злобното ѝ лице, разколебания мъж, двамата униформени в дома ми — и гневът ми измести страха.
Спомних си. Онази вечер, когато случайно подслушах нейния шепот по телефона. Говореше за дългове, кредити…
Извадих телефона си.
— Само момент, капитане, — гласът ми беше спокоен, но твърд. — Преди да започнете протокола, бих желала да чуете нещо.
Пуснах записа.
Погледът на Станка се напрегна. Огнян се обърна към мен с недоумение.
Натиснах „пусни“…
„Тя открадна всичките ми бижута! Арестувайте я!“ — крещеше свекърва ми, но усмивката ѝ изчезна, когато пуснах записа…
