– Мамо, сега не мога! – изръмжа той и затвори.
Сигналът в слушалката пиукаше още няколко секунди, а Стефка стоеше с телефона в ръка и просто слушаше тишината.
В кухнята бе хладно. От чешмата капеше вода — всяка капка като капка в сърцето.
В кутията за хляб — само трохи. В хладилника — бутилка вода и едно яйце.
Пенсията щеше да дойде чак следващата седмица.
Преди той ѝ звънеше сам: „Мамо, направи баница“, „Ти си най-добрата“, „Без теб не мога“.
Сега — само: „Сега не мога“. За пети път този месец.
Стефка бавно стана, сложи вода за чай.
В бурканчето — само остатъци от черен чай, подарък от покойния ѝ съпруг. Изсипа всичко. Не от разкош — от липса на друго.
Изпи чая на малки глътки. После се загледа през прозореца.
На пейката пред блока — съседката Лиляна с внучето си.
Нейният син не идваше.
Нито сам, нито с деца.
Някога му шиеше ризки за училище на ръка.
Сега ѝ трепереха ръцете, докато се осмеляваше да го помоли за два лева.
Но тази сутрин Стефка реши — повече няма да мълчи.
– Синко, от вчера не съм яла… Нямаш ли поне два лева за хляб?
