Студеният вятър свистеше между къщите в Черешово, влачейки сняг по празните улици и нахлувайки в процепите на старите врати.
Янко Горанов, бивш затворник, вървеше покрай река Искра, увит в износено палто, което вече не топлеше.
След петнайсет години зад решетките се беше върнал тук.
Без фанфари. Без илюзии.
Само с едно — желанието да започне отначало.
Но в селото времето не бе изтрило нищо.
Старите обиди висяха по комините, по клюките на магазина, по кривите пейки пред кметството.
Очите на хората го следяха.
Не казваха нищо. Но говореха много.
Реката изглеждаше като черна нишка върху бялата пелена на полето.
Янко прекосяваше моста, когато чу вик.
Първо реши, че е вятър.
Но после… ясно различи глас. Женски. Панически.
Хвърли се към перилата. Надникна надолу.
Това, което видя, щеше да промени всичко.
Бивш затворник спаси бременна жена от ледената река. На следващата сутрин цялото село мълчеше…
