Телефонът върху кухненската маса завибрира така настоятелно, сякаш от това съобщение зависеше съдбата на света.
Избърсах ръцете си в кърпата и го вдигнах, хвърляйки бегъл поглед към екрана. Известие от банката. Вероятно е пристъпила заплатата на Кирил.
Отворих приложението — просто за да проверя — и замръзнах. Цифрите на екрана показваха сума, която никога не би трябвало да бъде по моята сметка.
Никога. Сума с пет нули — достатъчна, за да изплатим ипотеката и да ни останат пари за пътуване.
Сърцето ми прескочи един удар, после заби бързо-бързо, сякаш удряше в слепоочията ми. Грешка? Системен бъг? Обнових страницата.
Сумата не изчезна. Напротив — гледаше ме от екрана като неоспорим факт. В детайлите на превода пишеше: „Превод от Кирил В.“. От моя съпруг.
Намерих го в хола. Седеше на дивана, вперен в телефона си, пишеше нещо с бясна скорост. Лицето му беше бледо, по челото му се стичаше пот.
— Кириле? — повиках го с най-спокойния тон, на който бях способна.
Той се сепна и ме погледна с виновен, уплашен поглед.
— Да, скъпа?
— Няма ли нещо, което искаш да ми кажеш? — приближих се и му подадох телефона си. — Какви са тези пари?
Погледна цифрите и лицето му изгуби и последния цвят. Преглътна шумно, опита се да се усмихне, но се получи жалка гримаса.
— А… това е…
