— Моля ви… моля ви… — Деси се държеше за корема, докато топла вълна се стичаше по краката ѝ. Стоеше в студения коридор на софийската болница, сама, унижена, с широко отворени очи от страх.
— Казах ти вече! РАЖДАЙ КЪДЕТО ИСКАШ! Това не е приют! — изрева едра жена с разкопчан престилка, след което тресна вратата под носа ѝ.
Деси се свлече по стената, ръцете ѝ трепереха, коремът ѝ пулсираше. Сякаш детето отвътре се опитваше да избяга.
Навън валеше. В чантата ѝ — само лична карта и стар телефон с пукнат екран. Нямаше кой да ѝ помогне. Нито родителите ѝ, нито бащата на детето.
Той се покри веднага щом ѝ каза, че е бременна. Първо крещя: „Не съм ти длъжен! Не съм искал това!“, после я блокира навсякъде.
А майка ѝ отсече: „Не се прибирай. Не мога да те гледам с чуждо дете!“
И така, Деси остана сама в София, на осмия месец, с пенсия по загуба на родител и мечта — да стане юрист.
Живееше в мазе под наем, чистеше по офиси, ядеше леща с хляб. А когато започнаха болките, си каза: „Поне в болницата ще помогнат. Все пак сме в България.“
България…
Изправи се, залитна, тръгна към стълбите — и всичко потъмня. В ушите ѝ бучеше. Удар от болка я преряза отвътре.
— Мило момиче! Добре ли си? — долетя глас отстрани. Възрастна санитарка стоеше до прозореца, с цигара, крита в шепата.
— Изгониха ме… водите ми изтекоха…
— Какво?! Не са те приели?!
— Не…
— Почакай тук, мила. Сега ще…
Тогава отново се отвори вратата. Същата червенокоса акушерка, с нацапан халат и злобен поглед, излезе навън.
— Ти пак ли се мотаеш тук?! Нямаш ли си смяна? Върви си в мазето! Не се меси!
— Ама тя…
— А ти! — извика на Деси. — МАРШ! Няма да се занимавам с всяка клошарка, която реши да ражда между другото!
Деси се опита да каже нещо, но от болката не можеше. Още една контракция. По-силна. Тя не изкрещя. Само стисна зъби и изстена.
— Ражда! — извика санитарката. — Тя започва да ражда тук, в коридора!
— И какво от това? — изсумтя акушерката и се прибра. — Да си вика линейка. Не сме спешно.
Деси тръгна надолу по стълбите. Държеше се за парапета, капки кръв вече падаха по плочките. В главата ѝ се блъскаше мисъл:
„Само не на улицата. Моля те, Боже, не на улицата.“
Дъждът я удари в лицето. Таксиджия пушеше до колата си. До спирката жена с торби гледаше в телефона си. Никой не се обърна.
Деси пристъпи още веднъж — и се строполи на мокрия асфалт. Коремът ѝ се втвърди.
Тогава изкрещя.
Не от болка. От отчаяние.
Санитарката излезе след нея. С нея — охранителят. Някой снимаше. Някой викаше: „Обадете се на 112!“
Деси вече не чуваше нищо.
Преди очите ѝ всичко се замъгли. В главата ѝ само един глас: „Ами ако не оцелее? Ако… ако умира? Заради тях?“
И тогава… глас. Мъжки. Силен. Недопускащ възражение.
— Махнете се! Аз съм лекар!
Наведе се над нея, огледа лицето ѝ, ръцете, корема…
Но това, което направи после — шокира всички…
„Тогава раждай на улицата!“ — изкрещя акушерката и избута бременната момиче през вратата на родилната зала. Никой не подозираше какво ще се случи после…
