. В дворa беше тихо, съседките вече ги нямаше. В прозореца на апартамента светеше лампа — Димитър явно не беше лягал. Сърцето ѝ трепна: „Сега пак ще ме ругае, че се забавих…“
Но, за нейна изненада, той не каза нищо. Седеше в креслото с бутилка в ръка, вперил празен поглед в телевизора. Алиса се шмугна тихо в стаята си. Затвори вратата и стисна медальона в дланта си. Цяла нощ се въртеше в леглото. Все пред очите ѝ беше онзи поглед на мъжа — толкова странен, пълен с болка, когато видя украшението.
На сутринта, когато Димитър вече беше излязъл, на вратата се позвъни. Алиса надникна през шпионката и едва не ахна: отвън стоеше Румен Маринов, същият човек. В ръцете си държеше малък пакет.
— Здравей, Алиса — каза меко той, забелязал уплахата ѝ. — Не се бой, няма да ти навредя. Мога ли да поговоря с теб?
Момичето се поколеба, но отвори леко вратата. Румен влезе и се огледа в скромния апартамент: изтъркания килим, избелелите тапети, купчината евтини тетрадки върху масата.
— Донесох ти нещо, — подаде пакета. — Шоколад и книги.
— Благодаря… но защо? — попита Алиса предпазливо.
Мъжът седна и пое дълбоко дъх.
— Този медальон… аз го направих. Преди много години го подарих на една жена. Тя тогава очакваше дете.
Очите на Алиса се разшириха.
— На мама? На Анна?
— Да. Обичахме се. После съдбата ни раздели. Но този медальон беше нашата тайна. Листото беше от първата ни разходка, а калинката — знак за късмет.
Момичето замръзна на място. В гърдите ѝ сърцето блъскаше силно.
— Това значи… че вие сте… моят баща?
— Не знаех, Алиса. Майка ти никога не ми каза. Разбрах едва след смъртта ѝ… но тогава вече беше късно. — Гласът му потрепери.
В този момент входната врата се отвори с трясък. В прага се появи Димитър, лицето му — подпухнало и почервеняло от пиене.
— Кой, по дяволите, си ти?! Какво правиш тук?!
Румен стана бавно.
— Аз съм човекът, който има право да знае коя е тази девойка. А тя има право да знае истината.
— Това е МОЕТО дете! — изрева Димитър, но млъкна, защото Алиса го изгледа с твърди очи.
— Ти сам казваше, че не си ми баща… — прошепна тя.
Тишината натежа в стаята. Румен пристъпи към нея и сложи ръка на рамото ѝ.
— Няма да те принуждавам. Ако не искаш, никога повече няма да ме видиш. Но ако искаш да узнаеш кой съм и какво е било… ще бъда тук за теб.
Димитър изруга и се затвори с трясък в стаята си. Алиса остана насаме с мъжа, сърцето ѝ блъскаше.
— Искам… — промълви тя. — Искам да знам.
Очите на Румен проблеснаха.
— Тогава утре ела в Борисовата градина, до езерото. Там започна всичко… и там ще ти разкажа това, което трябваше да чуеш преди много години.
Когато той си тръгна, Алиса дълго стоя на прозореца, гледайки как силуетът му се отдалечава. За пръв път отдавна в гърдите ѝ се появи топло усещане — надежда.
А в другата стая Димитър нервно набираше някакъв номер и шепнеше в телефона:
— Не трябва да му позволя да я вземе… Знаеш какво ще ми струва това.
Алиса нищо не чу. Тя държеше медальона здраво в ръка и повтаряше мислено:
„Утре ще науча истината. Утре всичко ще се промени.“
И не подозираше, че срещата в парка няма да бъде просто разговор, а начало на събития, които ще променят съдбата на всички завинаги.
