Моторът на колата боботеше глухо, докато отбихме от главния път към стара, прашна бензиностанция някъде из полетата на Плевенска област. Съпругът ми, Николай, държеше волана с побелели пръсти. Очите му нервно се местеха от пътя към огледалото за обратно виждане. Седях до него, уверена, че след дванайсет години брак всичко е спокойно между нас.
Но въздухът… въздухът тежеше. Имаше нещо невидимо и зловещо, което настръхваше кожата ми.
Бензинджията — млад мъж с избеляло работно облекло и нечетливо лице — дойде до колата. Започна да пълни резервоара. Но когато очите му срещнаха моите, нещо в погледа му ме проряза. Беше тревога. Мълчалива, отчаяна.
С бързо движение той пъхна сгънато листче през леко отворения прозорец. Сърцето ми се разтуптя. Разгънах го с треперещи пръсти. Само две думи, написани с разкривен почерк:
„БЯГАЙ. ВЕДНАГА.“
Гърлото ми пресъхна. Прошепнах на Николай:
— Ще отида до тоалетната…
Той кимна, без да ме погледне. Все едно вече не съществувах. Излязох от колата с листчето в ръка, ръцете ми трепереха, краката ми омекнаха.
Обиколих сградата. Висока трева, захвърлени гуми… и тогава го чух.
Гласът му.
Изречение, което Николай никога не би трябвало да произнесе.
Това, което видях след това… не беше сън. Не беше халюцинация.
Беше истината. И щеше да промени целия ми живот.
Мълчаливо се приближи и ми подаде бележка: „Бягай. Веднага.“ Казах на мъжа ми, че отивам до тоалетната… Но това, което видях зад бензиностанцията, ме вцепени…
