Каза го спокойно, почти небрежно — все едно подрежда покривка, не я унижава пред всички.
Гостите тъкмо бяха пристигнали. Колеги от офиса — мъж и жена, уверени, приказливи, от онези, които веднага се чувстват у дома. Тя беше тичала цял ден: сготви, изчисти, преоблече се три пъти, даже си сложи спирала. Надяваше се вечерта да мине добре. Не просто като “жената на Даниел”, а като домакиня. Като човек до него.
Седна до него на масата. Без да мисли, че това ще е проблем.
— Върни се там, където си беше. Не ни излагай, — повтори той.
— Но… просто седнах…
Даниел се обърна към гостите, с усмивка, уж на шега:
— Извинявайте, тя понякога си въобразява, че сме на сцена. Обича да бъде център на внимание.
Засмяха се. Неуверено, но се засмяха.
Тя стана. Без дума. И тръгна.
Към края на кухнята. До старото столче до прозореца. Там, където обикновено белеше картофи. Където няма светлина. И вече — няма и нея.
Това, което се случи после, шокира всички. Дори него.
Но вече беше късно.
– Седни си на мястото. Излагаш ни.
