Случи се пред Централна автогара в София, около обяд.
Жената стоеше сама на спирката, облечена с тънко яке, придържаше корема си с едната ръка. После изведнъж изохка и се свлече на колене, сякаш някой я бе наръгал в гърба.
Всичко около нея замръзна.
— Ето я драмата, — измърмори някой в края на редицата.
— Може просто да ѝ е прилошало, — рече друг.
— Или е наркоманка, — подсмихна се една жена и извади телефона си.
И това беше всичко. Никой не помръдна.
Аз се приближих първа, но не знаех какво да направя. Лицето ѝ бе бледо като вар, цялото ѝ тяло трепереше, челото ѝ бе мокро от пот.
— Контракции ли са това? — попитах.
Тя кимна.
— Кой месец сте?
— Осми…
Гласът ѝ бе слаб, дишането ѝ накъсано. Огледах се. Един снимаше с телефона, друг си ядеше сандвича, без да вдига очи.
И тогава се появи той.
Висок, с черен анцуг, татуировка на шията, лице, което не се забравя. Излъчваше онзи тип опасност, от която хората инстинктивно се отдръпват.
Всички направиха крачка назад.
— Само той ни липсваше, — изсъска жена до мен.
— Сега ще я окраде и ще се прави на герой, — добави друг.
— Ти, бе! Не я пипай, затворник!
А той коленичи до нея. Говореше спокойно, сигурно, с глас, в който нямаше нито паника, нито съмнение.
— На колко време са контракциите? Четири минути? Добре. Спокойно. С мен си.
Аз не вярвах на очите си.
— Кой сте Вие изобщо?
Той ме погледна спокойно, без поза, без страх:
— Бивш фелдшер. Да — лежал съм.
Минута по-късно вече диктуваше адреса на спешна помощ — точно, ясно, без да се замисля.
И в този момент осъзнах нещо:
Най-страшният човек на спирката — беше единственият ѝ шанс да оцелее.
„Бременна падна на асфалта, а хората около нея гадаеха дали не е някакъв TikTok номер.“
