— Извинявай, — добави тя тихо. — Не трябваше да го казвам.
Седнах до масата, все още с чашата в ръка. Гледах я, но в главата ми всичко бръмчеше. Тя живее в дома ми, с детето си. Храня ги, давам им ключове, возя ги с колата си. И сега тя ми задава въпроси, които никой друг не би посмял. Но защо… защо не се ядосах истински?
— Не ми е лесно, знаеш ли? — издишах. — Ти и Рита сте тук вече почти седмица. Никога не съм те питала защо избяга, никога не те притисках. Помогнах, защото така усещах, че трябва. Но сега започваш да ми казваш… кого да обичам?
Кира наведе глава.
— Утре ще си тръгнем. Заклевам се.
— Къде ще отидеш?
— При майка ми. Ако ни приеме.
Мълчах дълго. После промълвих:
— Защо не ми каза по-рано? За Леон. За това, че те е ударил. За страха. За… всичко.
— Не знаех как. А и… на кого да кажа? Нямам приятели. Нямам никой. Само ти… и ти беше мила. Без причина.
Вратата към коридора се отвори. Малката Рита стоеше там, с големите си очи, още по пижама.
— Мамо… ще се прибираме ли утре?
Кира се разплака. Наведе се, прегърна я.
— Да, мило. Ще отидем… някъде.
На сутринта апартаментът беше необичайно тих. Влязох в хола — диванът празен. В кухнята — чаша, недопита вода. На масата — лист хартия, сгънат прилежно:
„Благодаря ти, Мария. Ти беше спасение. Извинявай, ако останахме твърде дълго. — К.”
Прочетох го три пъти. После хванах телефона. Имаше съобщение:
„Ще се видим довечера, нали? Много се вълнувам ?”
Погледът ми се плъзна през прозореца. Над панелите се поклащаше лека мъгла. Пролетният въздух беше свеж, но отвътре усещах тежест.
Седнах с чая си. Не написах отговор.
Седмица по-късно — съобщение от Кира:
„Майка ми ни прие. Засега сме добре. Ако някога имаш нужда от нещо… ще съм насреща. Никога няма да забравя какво направи за нас.”
Усмихнах се. Но не отвърнах веднага.
Просто станах, отворих прозореца, вдишах. Апартаментът беше празен. Но не и самотен.
Нещо бе останало. Или… може би нещо ново бе започнало.
