Стоях до печката и бърках доматения сос, когато Мирослав влезе с трясък през вратата. Миришеше на масло, бензин и цигари – поредният ден в сервиза.
Остави чантата си на пода, хвърли якето на стола и застана срещу мен.
— Алина, седни за малко. Имаме да говорим.
Изключих котлона, избърсах ръцете си в престилката и се обърнах.
Още преди да проговори, знаех, че каквото и да е — не подлежи на обсъждане.
— Какво има?
— Баща ми ще се мести при нас. Утре.
Ти ще се грижиш за него. Да му готвиш, да му даваш лекарствата, да го къпеш. Всичко.
Няма какво да го мислим.
Замръзнах.
Иванов?
Онзи същият, който на 60-ия си рожден ден посочи с пръст към мен и изсъска:
„Днешните момичета – само на телефони ви бива. За друго не ставате!“
А сега – да му стана гледачка?
— Това някаква шега ли е?
— Не. Сериозно говоря. Има проблем с краката, трудно ходи, има нужда от помощ. Аз съм по цял ден в сервиза. Няма кой друг.
— А ти изобщо замисли ли се да ме попиташ какво мисля по въпроса?
Той вдигна рамене.
— Какво има да мислиш? Ти работиш в офис, цъкаш на компютъра. Това е нещо реално. Семейство сме. Това е… дълг.
Стиснах плота с пръсти.
Пет години се боря да изляза от позицията на стажант. Пет години го слушам как „офисната работа не е работа“.
— Значи аз трябва да зарежа всичко, за да бъда лична сестра?
— Не сестра. Снаха. Това е баща ми. Отгледал ме е. Сега е наш ред.
И това „наш“ прозвуча като нож.
Погледнах го.
Все същата работна куртка, все същата умора, но в погледа – убеденост, че няма нужда да ме пита.
А вътре в мен нещо изщрака. Не се счупи. Просто… спря да отстъпва.
— Не, Мирослав — казах спокойно. — Няма да го направя.
Той премигна.
— Какво значи няма?
— Точно това. Не съм слугиня. Нито твоя, нито на баща ти.
Ако ще живее тук – добре. Но аз няма да се грижа за него.
— Ти в ред ли си? Това е родител! Аз казах – значи ще стане!
— А ако аз кажа “не”? Какво ще направиш тогава? Ще ме изгониш? Ще ме оставиш?
– Ти ще се грижиш за баща ми. Това не е молба. Това е решение. Надявам се, ясно се изразих.
