Гласът му беше стегнат, сдържан, но всеки тон прорязваше като нож.
Анна стоеше на тротоара. Якето ѝ беше разкопчано, вятърът развяваше косата ѝ.
Андрей стискаше ключовете с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха.
– Андрей, моля те… навън сме.
– И какво от това? Трябва ли да ми пука, че някой ни гледа?
Да не би да искаш да правим цирк пред всички?
На спирката, няколко метра по-нататък, стояха двама ученици със слушалки.
Жена с куче спря, уж за да оправи каишката.
Всички чуваха. Никой не се намеси.
– Само те попитах защо викаш, – прошепна Анна. – Не съм те нападнала.
– О, пак старата песен. Ти никога не си виновна, нали? Вечно си жертвата.
После ревеш, все едно аз съм те смачкал.
Анна отстъпи крачка назад.
Не от страх. От ясно осъзнаване.
Не искаше повече да мълчи.
– Няма да се кача.
Ще се прибера пеша.
Той се изсмя — сухо, подигравателно.
– Пеш? В това време? Ти сериозно ли?
– Да.
Предпочитам да вървя сама, отколкото да седя до човек, който се държи с мен като с нищо.
Настъпи мълчание.
Андрей се вцепени, като че ли не разпозна жената пред себе си.
После с ярост хвърли ключовете на земята, обърна се рязко и се запъти към колата.
Мина покрай жената с кучето.
Покрай учениците.
Всички гледаха.
Никой не каза дума.
Анна стоеше. Ръцете ѝ леко трепереха.
Но погледът ѝ беше спокоен.
Просто се обърна.
И тръгна. Бавно.
Но не назад.
– Качи се в колата. Веднага. Няма да повтарям. –
