. Без драма, без обяснения. Просто събра багажа и изчезна. А сега, пет години по-късно, се връща: „Ти си единствената, моя кралица…”
Анна застина с чашата чай в ръка. В кухнята ухаеше на любимия ѝ цейлонски чай с бергамот — същият, който някога Георги ѝ донесе от командировка в Лондон. Оттогава той стана „техният чай“. Само че сега вече беше само неин.
— Мамо, татко се върна. Иска да се види с теб, — каза дъщеря ѝ Елена по телефона, с тон, сякаш съобщава, че е заваляло.
Анна не отговори веднага. За пет години беше свикнала с тишината. Без стъпки в коридора, без гласа му, без онова „Ани, тук ли си?“. Тишината първо я потискаше, после стана част от дома ѝ. Като стар шал, който не стопля, но покрива раменете.
А сега той се беше върнал. Искал да поговорят.
Георги си тръгна така, както се излиза за хляб.
„Срещнах друга. Прости, Ани. Заминавам.“
Двадесет и седем години брак се свиха в едно изречение.
Оказа се, че „другата“ е негова бивша ученичка — Виктория. С двадесет години по-млада, юрист с кариера и чести пътувания. Заминаха заедно за Лондон, където тя работеше.
Елена тогава застана до майка си. Почти година не говореше с баща си. После, разбира се, се сдобриха.
„Все пак ми е баща, мамо…“ — каза ѝ тихо.
Анна я разбра. Никога не се сърдеше на дъщеря си. Само на него.
— Не искам да го виждам, — каза Анна бавно.
— Мамо, каза, че е нещо важно.
— Какво може да е важно след пет години? — изсмя се тя, без радост.
— Развел се е с Виктория. Още миналата година. Върна се в София това лято.
Анна затвори очи. Нещо вътре в нея трепна. Не радост. Не отмъщение. Просто умора. От емоции, които отдавна бе погребала.
— Добре, — каза накрая. — Да се обади.
Георги се обади на следващия ден. Гласът му звучеше различно. По-тих, по-дълбок.
Или ѝ се стори?
Плю ми в лицето и си тръгна с друга
