Да ѝ покаже кой командва. Затова затвори новата надзирателка при шестимата най-опасни затворници. А на сутринта… ОНЕМЯ ОТ ВИДЯНОТО! 
Борислав Димитров, директор на един от най-строгите затвори в Южна България, мразеше неподчинението. Особено от жени.
Новата служителка, Милена Станчева, беше назначена само от месец, но вече му лазеше по нервите.
Не се подмазваше на началството. Не шепнеше зад гърба на другите. И най-непоносимото — не изпълняваше заповеди „на сляпо“.
Гледаше го в очите. Без страх. Без подчинение.
А онзи ден просто прекали.
Когато ѝ нареди да си затвори очите за някои вътрешни „нередности“, Милена го погледна хладнокръвно и отвърна:
— Аз чужда мръсотия не прикривам.
В коридора настъпи мълчание. Останалите надзиратели се спогледаха. Никой досега не беше дръзнал да му говори така.
Борислав не извика. Не удари по масата.
Просто се усмихна криво:
— Вкарайте я в Шести блок. Да видим там как ще гледа.
Шести блок беше адът. Повтарящи се насилници, убийци, наркомани. Мъже, които вече не вярваха в нищо — и не се страхуваха от никого.
Желязната врата се затвори с глух удар зад Милена.
Вътре — шест чифта очи, вперени в нея.
Един си облизва устните. Друг пука кокалчетата си. Трети се усмихва подло.
Но Милена не трепна.
Не отстъпи.
Не показа страх.
А на следващата сутрин, когато Борислав лично отключи вратата…
Искаше да я унижи. Да я пречупи.
