— Кой ви направи това, бабо? Сигурна ли сте, че не сте се подхлъзнали случайно?
— Сигурна съм, мило дете… — въздъхна Катерина. — Всичко си спомням. Даже и аромата на парфюма ѝ — натрапчив, остър… като оцет с люляк.
Замълча за миг, като че ли събираше сили. После започна да разказва:
— Двама синове имам. Големият — Виктор, живее в града. Пари бол — голям апартамент, мебели като в списание. След като паднах и си счупих крака, той ме взе при себе си. Първата му жена, Марияна, беше злато. Медицинска сестра. Грижеше се за мен, не пропускаше нито едно хапче. Държеше ме като майка.
Очите на леля Ката се навлажниха, но тя ги изтри с крайчето на ръкава си.
— Когато Марияна се разболя, Виктор нае жена да се грижи за нея. После я изпрати в хоспис… И шест месеца след като я погребахме, доведе нова булка — Милена. Млада, с удължени нокти и изкуствени мигли, винаги в телефона си. Още от началото ме намрази. Все ме гледаше накриво: “Мамо, защо все се влачите из стаите?”, “Само прах носите в дома!” Обяснявах ѝ, че трябва да се движа, иначе ще се вкочаня. А тя: “Да не сте решили да живеете сто години?”
Мария стисна зъби. А Катерина продължи:
— Плачех. Мълчах. Хапчетата си ги криех, че веднъж ми ги хвърли всичките в коша. “Смърди на старост!” — каза. Когато Виктор замина на икономически форум в София, Милена съвсем побесня. Затвори ме в стаята. Само до банята ми позволяваше. Аз тогава я помолих: “Дъще, отведи ме при Пламен, малкия ми син, в селото.” Първо се разкрещя, после каза: “Добре”. Събрах си куфара, но тя донесе хартиен плик: “Тук си сложете нещата, няма да мъкна куфар!”
— И ви заведе?
— Поведе ме… ама не и до Пламен. Качихме се в колата, минахме покрай табелата за селото, и спря на моста: “Ето там е вашето село.” Слязох, застанах на брега, тя зад мен. И тогава… само едно бутване. Паднах във водата, заедно с плика…
Мария беше пребледняла. Вдигна се, разтърси чайника, после се върна при леля Ката и коленичи:
— Бабо… вие вече няма къде да ходите. Ще останете тук, при нас. Тук ви обичат. А утре — отиваме в полицията.
— Не искам да създавам проблеми на сина си… — прошепна Катерина.
— Проблемът не сте вие, лельо Ката. Проблемът е онази, която ви е бутнала в реката. А мълчанието ни ще ѝ даде право да го направи отново.
Измина седмица. Леля Ката се засили — вече седеше на двора, галеше Май, четеше приказки на Григор. Мария започна да се улавя, че ѝ се иска да ѝ предложи да остане завинаги.
И точно тогава, привечер, на двора спря лъскава кола. Григор влетя:
— Мамо! Мъж с костюм и цветя! Търси бабата!
Мария излезе. Пред портата стоеше Виктор — пребледнял, с очи, пълни със сълзи, с букет божури.
— Мамо… жива си…
Падна на колене до майка си и хвана ръцете ѝ:
— Разбрах всичко. Полицията… арестуваха Милена. Имало видеозаписи. Първо се оправдавала, после си признала. Каза, че се изплашила… и не знаела какво прави. Прости ми, мамо…
Леля Ката го гледа дълго. После обърна поглед към Мария. И каза спокойно:
— Благодаря ти, че дойде, синко. Но домът ми вече не е при теб.
На двора, под майското слънце, седяха трима — възрастна жена, момче и едно кафяво теленце, което се търкаше в скута на бабата. А тя, галейки го, шепнеше:
— Сега никой не може да ни изхвърли, мило мое. Вече си имаме място. Вече сме си у дома.