Седях срещу нея като ученичка пред директорка — само че вместо бележник, на масата имаше документи за моя апартамент. Тя ги нареди внимателно: копия, празни формуляри, дори сложи черна химикалка най-отгоре. Всичко беше подготвено.
— Подпиши, — повтори. — И не прави глупости. Никой няма да те чуе.
Преглътнах.
— Това е престъпление. Вие не сте добре.
Тя се засмя тихо. Не злобно — уморено.
— Знаеш ли кое е престъпление? Че моят син работи като вол, а ти се снимаш по бельо за някакви си „последователи“. Не ми извивай думите. Просто поправям една грешка.
Светът се срина около мен.
— За какво говорите? Аз никога… —
— Не смей да произнасяш името му, — прекъсна ме. — Ти не си му съпруга. Ти си недоразумение. А аз изчиствам недоразуменията.
Тогава видях камерата. Малка, скрита между книгите. Записваше всичко.
— Вие… записвате това?!
— Разбира се. За да не казваш после, че съм те насилила.
Станах.
— Няма да подпиша. Обадете се в полицията, идете на съд. Нямам какво да губя.
Но тя беше по-бърза. Пристъпи рязко и пръсна нещо в лицето ми от спрей.
Парене. Паника. Тъмнина.
Събудих се в непозната стая. Миришеше на белина и валериан. Главата ми се въртеше. Ръцете ми бяха вързани.
Тя влезе скоро след това. Без грим. Косата ѝ — мокра. В ръцете — чаша чай.
— И аз съм човек. Но ми остана само синът ми. И няма да ти позволя да го съсипеш. Ти си грешка. И тя трябва да се поправи.
— Къде е Алекс? — прошепнах.
Усмихна се.
— В Бургас. По работа. Мисли, че си при майка си. Аз му писах. От твое име. Телефонът ти е при мен. Сега подписваш и вечерта си на влака за Полша. Билетът е купен.
Когато за трети път отказах — удари ме. Силно. Закрещях, но никой не дойде. След часове се върна — с нови документи. Не само апартаментът. Имаше и доброволна молба за развод.
Не помня как минаха следващите два дни. Не спах. Не ядох. Молех. Крещях. После млъкнах. И когато реши, че съм се пречупила — тогава действувах.
Поисках да отида до банята.
Там, между гъбите и препаратите, открих тежка керамична сапунерка. Когато влезе да провери — вече бях готова.
Не помня как избягах. Спомням си само кръвта по ръката, ключовете в джоба, вятъра в лицето.
Съседите ме видяха на стълбите — боса, с разкървавена уста. Полицията дойде за осем минути.
На делото тя мълчеше. Никакво разкаяние. Само поглед към сина ѝ. Той стоеше стиснал юмруци. Не погледна нито мен, нито нея.
Тя получи три години условна присъда и задължително лечение.
Алекс подаде молба за развод месец по-късно. Без обяснение. Без обаждане. Просто писмо от съда. Така и не повярва, че не аз съм искала да му взема апартамента и да избягам.
Сега живея в друг град. Апартаментът е същият, но вътре всичко е ново. Няма снимки. Няма спомени.
Научих се да мълча. Да гледам внимателно.
Но най-вече — научих се да вярвам в себе си.
Защото дори светът да те обвинява — не позволявай да те вържат.
Понякога едно единствено действие… може да ти спаси живота.
