Валя обикновено спеше до късно, но сега тялото ѝ сякаш само я изхвърли от съня — с предчувствие, с напрежение, което не можеше да назове.
Излезе боса на верандата. Небето още беше сиво-розово, тревата мокра от роса, а мъглата се стелеше ниско като тишина пред буря. Всичко беше замряло. Но от банята вече се издигаше пушек.
— Запалил е… — прошепна тя.
Приближи се. Вътре дървата пращяха тихо. Вратата се отвори безшумно, сякаш сама — сякаш я очакваха.
Той беше с гръб към нея. Само с кърпа на кръста. Парата се стичаше по тялото му, а капките вода се пързаляха по гърба му, сякаш рисуваха пътека.
— Запалих ви. Ако искате… мога и да ви разтрия.
Искаше да каже „не“. Да се усмихне, да кимне деликатно, както прави една зряла жена, когато вече нищо не ѝ е нужно. Но вместо това прошепна:
— А вие… знаете ли наистина какво правите?
Той се обърна. Очите му бяха дълбоки и спокойни. Без капка съмнение. Само мъжка тишина.
— Казах ви. Всичко мога.
Тя прекрачи прага. Кърпата в ръцете ѝ трепереше. Тя самата трепереше. От страх. От вълнение. Не помнеше кога за последно я бяха докосвали. Не от нужда — от желание.
Той потопи върбов клон във вода и започна бавно да го плъзга по гърба ѝ. Нежно. Почти благоговейно. Не като към тяло. Като към нещо счупено вътре.
— Не сте ми казали нищо… нито име, нито откъде сте, — прошепна тя.
— Наистина ли искате да знаете? — отвърна тихо. — Или просто искате да забравите коя сте… и на колко сте?
Тя го погледна право в очите. И за първи път от години каза истината:
— Искам да забравя.
…Това, което се случи след това, не беше като в роман. Нямаше припряност. Нямаше глад. Само топлина, само дъх и дълги, дълбоки движения, сякаш всяко докосване връщаше нещо загубено. Сякаш той ѝ поправяше душата.
На сутринта той беше изчезнал.
Без бележка. Без звук. Нищо. Валя първо се изплаши — помисли, че е откраднал нещо. Прерови чекмеджетата, кутийката с пръстена на майка ѝ. Всичко си беше там.
На перваза — само сгъната на две чиста кърпа… и две шишарки.
Не плака. Седя дълго на верандата, гледайки по пътя. Без надежда. И все пак — с някакво очакване.
Оттогава всяка пролет се връща на вилата. Още преди да разцъфнат дърветата. Още преди селото да се събуди.
Чисти банята. Приготвя нова кърпа.
И винаги оставя вратата… леко открехната.
Ако… се върне.
