„Жив. Само да е жив.“
Майката на Калоян — Елена — почти не говореше. Думите ѝ сякаш заседнаха някъде в гърлото. Вече не плачеше — сълзите ѝ се бяха свършили още първата вечер. Само шепнеше, сякаш синът ѝ я чуваше:
— Издържай, слънчице… мамче вече идва…
Калоян излезе да се разходи след вечеря. Каза, че ще мине по пътеката край гората. Често го правеше — в близост до селото имаше стар природен парк, вече обрасъл. Меки мъхове, борове, малко поточе. Телефонът му, за съжаление, останал у дома. До 22:00 го нямаше.
Първо родителите мислеха, че се е забавил у някой приятел. После започнаха да звънят — никой не го бе виждал. Два часа по-късно вече бяха в полицията.
На третия ден се появи следа. Един пастир, който карал стадото си през високата част на склона, разказа, че видял момче с червена тениска. Вървял сам, забързано, все едно търсел нещо… или някого.
— Не знам… може кучето му да е избягало? Все в тревата гледаше — спомня си старецът.
Организира се група за претърсване на гората. Доброволците бяха разпределени по 500-метрови участъци и вървяха в линия. През нощта използваха дрон с термокамера.
Без резултат.
На седмия ден младши полицай Димитър Лилов се отклони от маршрута. Струваше му се, че нещо проблясва между дърветата — сякаш капка роса върху плат.
Измина още около четиридесет метра — и застина. Под стара борова дървесина, облегнат на ствола, седеше някой.
Червена тениска. Главата отпусната на гърдите. Устните — сиви. Но очите… очите бяха отворени. И го гледаха.
— Калояне? — прошепна той, и се затича.
Момчето беше живо. Отслабнало до кости, с напукани устни, сини сенки под очите. Ръцете му трепереха. Не говореше — само издиша:
— Вода…
Когато го качиха в хеликоптера, един от планинските спасители — двадесетгодишният Петър Стефанов — излезе извън периметъра и се разплака до едно дърво.
— Какво са му причинили… — шепнеше той.
По-късно психолозите ще кажат: „психотравма с елементи на дисоциация“. Но Калоян — по-късно, вече в болницата — разказа сам.
— Там имаше едно момиче.
— Какво момиче? Къде? — попита майка му, стиснала ръката му.
— В гората. Тръгнах към потока, и чух как някой плаче. Отклоних се от пътеката. И я видях. Седеше до пън, боса. Облечена в светла рокля. Лицето ѝ… сякаш размазано. Сякаш я познавах, но не можех да си спомня откъде.
Калоян говореше на пресекулки. Понякога забравяше думите. Лекарите казаха — последствие от дехидратация, хипогликемия и шок.
Но същността беше:
— Тръгнах след нея. Все ме викаше. Появяваше се, после пак изчезваше. И изведнъж разбрах, че вече не знам къде съм. Огледах се — няма пътека, няма поток.
— И какво направи?
— Викнах. Но никой не отговори. През нощта… тя се върна. Седна до мен и ми шепнеше. Не чувствах глад. Само страх.
Спасителите намериха следи от бивак. Калоян се беше подслонил под паднало дърво. Хранил се с листа, веднъж попаднал на шипка. Пил дъждовна вода. Но защо не се е върнал?
— Не знаех кое е „напред“. Всичко беше еднакво. Щом тръгнех нанякъде, където ми изглеждаше като път или поляна — паника. Сякаш тя… не ме пускаше.
След седмица лекарите позволиха майка му да го вземе. Но нощем Калоян се будеше с писъци. Казваше, че „тя пак го вика“. Майка му стоеше до него, държеше го за ръката.
Психотерапевтката д-р Мария Петровна обясняваше: това е защитен механизъм. Умът на тийнейджър, изолиран дни наред, създава „фигура“, за да не полудее.
Но един ден, в края на септември, Елена се прибра и застина на прага на стаята. Калоян седеше до прозореца и държеше в ръце стара, обгоряла снимка.
— Коя е това? — попита тя.
Калоян прошепна:
— Тя.
На снимката — момиче, приблизително на неговата възраст. Светла рокля. Гора на заден план.
Оказа се, че снимката е открита точно под онова дърво, където бе намерен. Един от доброволците я забелязал, стърчаща от земята. Донесъл я в щаба — и я оставили.
До деня, в който Калоян я държеше.
Журналистите започнаха разследвания. Полицията моли семейството да не раздува случая. Но историята се разнесе. Хора започнаха да носят свещи, кукли, бележки до онова дърво. Говореше се, че през 1993 г. там е изчезнало момиче. Никога не я открили.
Казвала се е Наталия.
Калоян никога повече не стъпи в онази гора. Смени училище, стана мълчалив. Но след две години, веднъж — само веднъж — се върна. Сам. За няколко минути. Остави снимка — своя.
На гърба пишеше:
„Благодаря ти, че не ми позволи да полудея. Но сега вървя сам.“
Готов съм и за румънската версия, ако искаш — дай само знак.
