Просто така — без да мисли. Телефонът леко вибрира в ръката ѝ, и в тишината на кухнята прозвуча гласът на Мартин. Привичен глас… но този път чужд. Рязък. Надменен. С нотка на злобно самодоволство, каквото тя никога не бе чувала досега.
— Мамо, сериозно ти казвам — пак ѝ се хвана. Днес ми миеше краката. На колене. Все едно съм цар. — Засмя се през носа си. — Издържи още малко, мамо. Още месец-два и ще ѝ измъкна апартамента. Нали не сме се развели официално. После — чао. И ти се местиш тук при мен, както си говорихме.
Пръстите на Елена се разтвориха. Телефонът падна върху масата с глух звук. В този миг всичко застина. Времето. Въздухът. Мислите. Единствено сърцето ѝ продължаваше да бие — тежко и болезнено.
Тя седна. Сведе глава. Вдиша дълбоко, но въздухът не ѝ стигна. Глупачка. Заблудена жена. Години наред го хранеше, переше му, носеше му лекарства. Търпеше упреците на свекърва си. И всичко за какво?
Леко почукване на вратата. Гласът на Стойка:
— Елена, супата изстина. Няма ли да я стоплиш? Мартин пак избледнял…
Елена не отговори. Просто стана. Бавно, спокойно. Взе тенджерата, постави я на котлона. Пламъкът мъждукаше, но не я грееше. През прозореца се разстилаше мрачен софийски здрач. Сълзи нямаше. Само яснота. Ледена, тиха яснота.
Тя влезе в хола. Мартин лежеше на дивана с типичното изстрадано изражение. Но сега тя виждаше — не страдание, а театър.
— Как си? — попита го хладно.
— Зле. Пак ми се вие свят… — изстена той.
— А с паметта как си? Всичко наред ли?
— Какво?
— Оставил си телефона в кухнята. Чух всичко. Целия разговор с майка ти.
Мартин пребледня. Извърна глава. Опита се да каже нещо, но Елена го прекъсна с вдигната ръка:
— Недей. Всичко ми е ясно. Не си болен. Поне не физически. Болен си от алчност. И си отличен актьор.
От съседната стая се чу Стойка:
— Как не те е срам да говориш така на болен човек?! Това ли заслужава синът ми?
Елена се обърна към вратата. Очите ѝ вече не бяха нито уплашени, нито уморени. Бяха твърди като камък.
— Синът ви не е болен, Стойка. Той е мошеник. А вие сте му съучастница.
Свекървата занемя. Осъзна. В Елена вече нямаше прошка.
— Тръгвам си. Още тази вечер.
Мартин се опита да се изправи. По-живо, отколкото от месеци. Лъжата се разкриваше в движенията му.
— Полудя ли?! Ние сме семейство!
— Това? — тя посочи телефона. — Това не е семейство. Това е капан.
— Пари ли искаш?! Без мен няма да оцелееш!
— Пари не искам. Искам тишина. Искам себе си.
На сутринта Елена се събуди в малка стая под наем. Самичка. Без претенции. Без чужд глас. В ръката си държеше чаша горещо кафе, а през прозореца влизаше светлината на новото начало.
Мартин ѝ звъня. После Стойка. Гласови съобщения. Молби. Закани. Отвори само едно:
„Разруши всичко. Почти бяхме постигнали целта. Защо ни предаде?“
Тя не отговори. Изтри го. Изтри всичко.
След месец подаде молба за развод. След два започна работа в малка фурна. След половин година вече живееше в свое жилище — малко, но собствено. А една вечер, докато разхождаше кучето на съседите, срещна мъж. Без лъжи. Без игри. Просто мъж.
Мартин постъпи в болница. Да, имаше проблеми — но не толкова сериозни, че да лежи с години. Стойка го прибра при себе си. И пак звъняха. Но Елена не се върна.
Сега тя крачи покрай канала в Южния парк. Вятърът си играе с косата ѝ. И за първи път от години… тя се усмихва.
Не от учтивост.
Не от навик.
А защото може.
Защото е свободна.
