Правех си слаб чай, с две лъжички захар — както Лили го обича — но не можех дори глътка да преглътна.
Всичко заседна в гърлото.
Сякаш сърцето ми… беше забравило какво е да те обичат.
От коридора на етажа понякога се чуваше как се хлопват врати — излизаха на разходка.
Връщаха се с торбички, с балончета, с весели гласове.
Веднъж видях Лили с нова кукла — същата, която миналата година гледаше със светнали очи в витрината на книжарницата до пазара.
Но тогава не можех да ѝ я купя — пенсията отиде за лекарства.
А сега имат всичко. Само мен нямат.
На четвъртия ден събрах сили.
Изпекох любимите ѝ кифлички с мармалад от кайсии. Тестото не ми се получи както преди — ръцете ми трепереха, в главата ми беше мъгла.
Изчаках ги да се върнат. Почуках тихо.
Отвори ми снаха ми.
Погледът ѝ — хладен. Гласът — още по-студен.
— Защо сте тук?
— Донесох кифлички за Лили… Може би да пием чай?
От дъното на коридора мярнах Лили. Надникна и веднага се скри.
— Нямаме нужда — каза снаха ми. — И, моля ви, не идвайте без покана. За Лили е трудно. Трябва да свикне с истината.
— С коя истина?.. — прошепнах.
— Че не сте ѝ баба. Тя има истинска баба в Сандански. Вие просто сте живели с баща ѝ.
Изтръпнах.
Обърнах се без да кажа дума. Оставих кифличките пред вратата, като излишен пакет.
Вечерта излязох да погледна — кутията я нямаше. Може би я бяха изхвърлили.
Две седмици по-късно телефонът звънна. Номерът — непознат.
Щях да не вдигна. Помислих си, че е някаква реклама или банка.
Но нещо вътре в мен прошепна — вдигни.
— Ало? Вие ли сте бабата на Лилия?
— Кой се обажда?
— От училището. Днес имаше инцидент. Лилия се скара с едно дете и каза, че няма баба. После започна да плаче… силно.
Изпратихме я у дома. Но иска да ви види. Моли ви. Спешно.
Замлъкнах.
— А майка ѝ?
— Говорихме с нея. Каза, че не бива да ви се търси. Но детето плаче за вас. Не можем да го игнорираме.
Тръгнах към училището почти тичешком.
Закопчавах палтото си на улицата, изпуснах едната ръкавица, едва не се спънах на завоя.
Когато влязох в стаята при училищната психологиня — Лили седеше на столче, притиснала към гърдите си старото плюшено таралежче.
Онзи, който ѝ бях ушила, когато си счупи ръчичката.
Щом ме видя, скочи.
— Бабо! — извика през сълзи. — Прости ми! Не исках! Мама каза така! Ти ми липсваше ужасно!
Хвърли се в прегръдките ми.
Прегърнах я. Не можех да говоря — в гърлото ми имаше буца.
— Шшт, мило… Тук съм. Всичко ще се оправи.
Трепереше в ръцете ми.
А зад вратата стоеше майка ѝ.
Гледаше ни така, сякаш някой ѝ отнема нещо, което смята за свое.
Минаха шест месеца.
Много неща се промениха.
Сега аз взимам Лили от училище. Печем заедно, пишем приказки, играем на „думи с последна буква“.
Снаха ми все още е хладна. Но вече не ми забранява. Явно в училището са ѝ казали нещо доста ясно.
И най-важното — вече не ме е страх, че ще бъда забравена.
Защото една вечер, точно преди да заспи, Лили ми каза тихо, но сигурно:
— Бабо… дори целият свят да казва, че не си ми баба — аз ще знам, че си.
И аз… се усмихнах.
За първи път от много месеци — истински.
