Почеркът на Стефан — неравен, като че ли е писал набързо. Пликът беше стар, със скъсани ъгли. Стоях в гаража, с мирис на бензин, прах и метал наоколо, и четях последните думи на човека, когото вече нямаше да прегърна.
„Ако четеш това, значи не съм успял.
Извинявай.
Знам, че мама ще се опита да направи каквото си иска. Не ѝ позволявай.
Не искам да ме слагат при баща ми.
Никакви гробове, никакви кръстове, никакви оплаквачки.
Искам ти и Мария да ме отведете до Искъра.
Знаеш къде.
Обичам те.
Стефан.“
Седнах на пода. И заплаках за пръв път. Не истерично, не със стонове. А тихо. Със стиснати зъби.
Защото той е знаел. Знаел е всичко предварително.
И това ме уби още веднъж.
Когато се върнах в моргата, Цветанка вече беше там.
С нотариус. Истински. С печати и документи.
— Всичко е оформено! — викаше тя. — Аз съм му майка! Ще бъде положен до баща си, край! Това е неговото място!
Извадих плика.
— Писмо. Написано от него. В касата имаше и диктофон. Ако искаш, можеш да чуеш гласа му — как го чете сам.
Нотариусът замълча.
— Ако съществува собственоръчно завещание с дата, то има приоритет над всичко друго.
— Лъже! — изпищя Цветанка. — Манипулирала го е! Тя го довърши!
— Не, майко. — Гласът дойде откъм вратата. — Ти го довърши.
Това беше Елена, сестрата на Стефан, която живее в Германия. Не знаех, че е пристигнала.
Гледаше майка си с ледено спокойствие.
— Винаги го притискаше. Диктуваше му. Превърна баща ни в сянка. Той не издържа. Обеси се. А Стефан никога не ти прости.
— Млъкни! — изрева Цветанка и замахна към дъщеря си.
— Точно затова не искаше да лежи до него.
Защото се страхуваше да не свърши като него.
Настана мълчание.
Нотариусът пребледня.
Мария стисна ръката ми.
Три дни по-късно бяхме на брега на Искъра.
Лятна вечер. Лек вятър. Само ние трите: аз, Мария и Елена. А Стефан — в светла урна в ръцете ми.
Без свещеници. Без речи. Само истина.
Когато изсипах праха над водата, Мария прошепна:
— Тук е свободен. Тук е у дома.
Кимнах.
— Последната дума в писмото беше: свобода.
Цветанка все пак направи погребение.
С ковчег. С венци. С поп.
Но в него… нямаше нищо.
Хората от квартала започнаха да шушукат. Казват, че е полудяла. Че говори сама. Че вика Стефан през нощта.
Че стои до празната гробница и му се кара.
Елена не я потърси.
Аз също не.
Понякога се питам: кое е по-страшно? Да загубиш син…
Или да разбереш, че синът ти се е страхувал от теб?
Но после се сещам за Искъра. За тишината. За гласа му на записа:
„Знам, че няма да им позволиш.
Ти си моят дом. Аз съм твой.
Завинаги.“
И тогава разбирам: направихме най-правилното.
Защото любовта винаги има последната дума.
Дори след смъртта.
