Лъчът от фенерчето му проблясваше под леглото. Точно тогава оттам се чу шепот — дрезгав, приглушен, сякаш някой говореше с гърло, пълно с пръст.
— Чу ли това? — прошепна той на колегата си.
— Не беше детето. Това… не беше човешко, — отвърна Бояджиев, пребледнял.
Двамата се спогледаха. Георгиев се изправи и се обърна към родителите, които чакаха на прага.
— Моля ви, излезте от стаята. За ваша безопасност.
— Но какво става?! Това е просто детска фантазия… нали? — попита майката.
— Не сме сигурни. Моля, отдръпнете се.
Мила все още седеше на пода и стискаше мечето си. Очите ѝ не се откъсваха от леглото.
— Всяка нощ се приближават… — промълви тя.
Бояджиев коленичи до нея.
— Браво, че ни се обади, мила. Много си смела.
Междувременно Георгиев вдигна килимчето и забеляза нещо странно — тънка линия, изрязана в паркета.
— Ела да видиш…
С подръчен инструмент подхвана ръба и повдигна дъската. Откри се малък люк — не по-голям от вратичка за котка. Под него имаше ръждясала метална стълба, водеща надолу в тъмнина.
— Това… не е част от проекта на къщата… — прошепна Георгиев. — Под детската стая не би трябвало да има нищо.
Той хвърли един последен поглед към Мила, след което започна да слиза. Бояджиев го последва.
Тунелът под пода беше тесен и влажен. Изглеждаше като изкопан на ръка. Стените бяха от пръст и върху тях… надписи. Издълбани с нокти.
„Мамо, помогни ми.“
„Той говори през нощта.“
„Страх ме е.“
— Виж имената… — прошепна Бояджиев. — Петя… Калина… Радост…
— Това са деца.
По-нататък тунелът се разширяваше. В един ъгъл имаше стар матрак и разпокъсан плюшен заек. До него — кукла. Очите ѝ бяха два черни копчета, а по лицето — надраскани с молив усти.
На гърдите ѝ бе зашито:
„МИЛА“
Бояджиев отстъпи назад. Георгиев отново посвети с фенерчето. В този момент стените започнаха… да шептят.
„Няма да я пуснем. Тя вече е наша. Ти също.“
Фенерчето премигна. В прохода зад тях се появи силует — нисък, с разкривено тяло. Очите му светеха бяло.
— Помогни ми… — изхриптя.
След секунда изчезна.
— Тръгваме. ВЕДНАГА.
Двамата изхвърчаха по стълбата обратно в стаята. Затвориха люка и го блокираха с тежък шкаф.
На следващата сутрин пристигнаха криминалисти, психолози и историци от Областната дирекция. Разследването разкри, че къщата преди години е била собственост на д-р Красимир Нейчев, детски психиатър, изключен от лекарския съюз през 1982 г. заради съмнителни методи.
Нейчев провеждал “терапии чрез изолация” — заключвал деца в тъмни помещения с пуснати шепнещи гласове, за да ги “пречупи”.
Четири деца, посетили кабинета му, така и не били намерени.
Тунелът под пода бил запечатан през 1990 г., когато къщата сменила собствениците си. Но никой не подозирал за скрития люк.
До снощи.
В тунела бил открит стар касетофон, все още работещ. На него — записи:
„Не мога да мръдна…“
„Тъмно е…“
„Мила… ела при нас…“
Мила и родителите ѝ напуснали града. Детето било изпратено при специалисти.
Но тя продължавала да рисува… едно и също: черни тунели, легло с отворен люк… и кукла с копчета вместо очи.
Една нощ Мила изчезнала.
Нямало счупени прозорци. Нямало отключени врати.
Само… килерчето било отворено. Под него — люкът.
Отново.
Когато разследващите слязоха в тунела, не намериха тяло. Но по стената с въглен бе изписано:
„Сега вече не я е страх.“
Месец по-късно в друго училище в Стара Загора, момиченце на име Ани нарисувало странна картина — легло, под което има сенки и черни очи.
Учителката попитала:
— Това кой е?
Ани отговорила с усмивка:
— Това е Мила. Моята нова приятелка.
Каза ми, че и мен ще ме вземат скоро.
