Още щом видях колата да спира, останах изумена — блестяща, поддържана, сякаш току-що излязла от автомивка. Шофьорът слезе веднага, за да ми отвори вратата. С бяла риза, изгладен панталон и вратовръзка.
— Казвам се Вили, вашият шофьор — усмихна се. — Докато прибирам багажа ви, заповядайте, прочетете тази карта.
Беше ламиниран лист, на който пишеше:
„Моята мисия: да закарам клиентите си бързо, безопасно и икономично, в приветлива и приятна атмосфера.“
Бях впечатлена. Но това беше само началото.
— Желаете ли кафе? — попита той.
— По-скоро безалкохолно — отвърнах с усмивка.
— Имам и от това — отвори хладилна чанта, пълна с вода, сокове и студени напитки.
След това ми предложи вестник или списание, показа ми радио станциите и ме попита дали да усили или намали климатика. Дори се поинтересува дали предпочитам да си говорим или да остана в тишина.
Не знаех дали съм в обикновено такси… или в някакво VIP изживяване.
Попитах го:
— Винаги ли си работил така?
Отговорът му ме докосна:
— Не. Преди бях като всички останали — оплаквах се от трафика, от клиентите, от времето, от живота… Докато не чух един лектор да казва: „Ти избираш какъв ден ще имаш. Спри да се оплакваш. Бъди орел, не патица. Патиците грачат и мърморят. Орлите летят високо — без шум, с фокус.“
И реших да се променя. Започнах от дребните неща. Започнах да уважавам клиентите си. И малко по малко… всичко се промени.
— През първата си година като „орел“ — продължи той — удвоих доходите си. Сега ги умножих по четири. Не стоя по стоянките. Хората ме търсят, резервират ме с SMS. А ако съм зает — им препоръчвам колега… също орел.
Вили ми даде много повече от пътуване. Даде ми урок.
Не е важно само какво правиш. Важно е как го правиш.
Няма значение дали работиш с документи, с ръце, с хора или с вяра.
Въпросът е: избираш ли да летиш… или оставаш долу да мърмориш?
Защото има хора, които само вдигат шум.
И има хора… които избират да летят.
Преди няколко дни се качих в такси… и преживях нещо, което няма да забравя.
