В апартамента цареше пълен мрак. Дори през деня плътните, прашни завеси не пропускаха и лъч светлина. Въздухът беше застоял, влажен и наситен с миризма на мухъл, гниене и нещо… животинско. Нещо натрапчиво и упорито, което караше хората да се споглеждат, без да казват нищо.
Първи влезе полицай с фенер.
Лъчът проряза тъмното и освети… клетки. Десетки. По пода, по масите, до стените. Малки и големи, някои с открити вратички, други заключени с катинари. От някои се чуваше скимтене. От други — само дишане. Бавно. Мъчително.
— Какво по дяволите е това? — прошепна женски глас от входа. Това бе баба Стефка от третия етаж, която настоя да види със собствените си очи.
Едра улична кучка с проскубана козина и изцъклени очи залая дрезгаво в ъгъла. В клетката ѝ имаше разлята вода с гъста зелена пелена и купичка с нещо като месо, вонящо на развала.
— Това приют ли е? — попита мъжът от полицията.
— Това… не е приют — отвърна служител от ветеринарната служба, — това е нещо между лаборатория и… не знам какво.
Когато влезли в другата стая, открили капак към мазе — под избелял мокет.
Спуснали се по дървена, скърцаща стълба. Миризмата долу била още по-силна.
На стените — груб бетон, в ъглите — ръждясали инструменти, игли, шишенца с ръкописни етикети: „Опит №5 — гласови промени”, „№9 — парализа”, „№12 — без реакция”.
В центъра — огромна клетка. Изкривена, с разкъсана мрежа.
До нея лежал човек.
Васил.
Лицето му било побеляло, ръцете — надрани до кръв, дрехите — разкъсани. До него — счупен стол. На пода — размазана кървава следа, сякаш нещо го е влачило… или той се е опитвал да се измъкне.
До стената имало видеокамера на триножник. Червената лампичка все още примигвала. Записът продължавал.
Светлината в мазето била слаба, но достатъчна, за да се видят белите надписи по стените — с тебешир, стотици пъти изписано едно и също:
„ИЗВИНИ СЕ.”
Васил бил откаран в болница под охрана. Кучетата — над 40 на брой — били разпределени в приюти из София и околността. Някои не доживели до вечерта. Други били в толкова тежко състояние, че трябвало да бъдат приспани.
Никой в блока вече не говорел на глас. Приятелствата замрели. Пощенската кутия на Васил останала затрупана с проклятия, вестници и картички с надписи като:
„Никой не забравя. Животните също.”
След седмица се появила племенницата му — единствената роднина, за която имало данни.
— Той беше учен. Работеше в Института по поведенческа биология към БАН — казала тя. — След пенсиониране стана странен. Говореше, че животните имат какво да кажат, но никой не ги слуша. И че той ще им даде глас.
Следователите намерили десетки записи. Часове видео — как поставя електроди, как говори на животни, как прави… експерименти. В някои записи кучета сякаш… говорели. В други — виеха, крещяха. Имало и такива, в които просто замлъквали и повече не се движели.
Един репортер нарече това „Българският Франкенщайн от панелката”.
Хората започнали да оставят цветя пред мазето. Други — запалени свещи. Някои — протестни табели:
„Жестокостта не е наука.”
Но историята не свършила дотук.
Месеци по-късно в един приют в Ботевград, гледачката Мая забелязала нещо особено. Куче на име Рошко не лаело. Не ръмжало. Само издавало странен, нисък, вибриращ тон.
— Една вечер токът спря — разказва Мая. — Всичко притъмня. И тогава чух думите… Нямаше никой освен мен и Рошко. Но той се приближи, погледна ме и… тихо каза:
„Помогни ми.”
—
Така приключи един кошмар.
Или… едва започна.
