— Тате, може ли да ме оставиш на ъгъла?

— На ъгъла? Защо?
— Ами… тук ще сляза. Няма нужда да влизаш до училището.

Той замълча.
Погледна намачкания ѝ униформен панталон, скъсаната раница…
а после погледна ръцете си — изцапани с боя, с мирис на разтворител.
Ръце на работник. Ръце на баща, който е дал всичко.

— Добре, дъще… на ъгъла.

Гледаше я как бързо слиза.
Дори не се обърна да се сбогува.

Този баща я бе отгледал сам.
Майка ѝ си беше тръгнала, когато момиченцето беше на едва три години.
Работеше каквото намери.
Никога нямаше излишъци, но никога не е липсвала храна.
Успяваше да отиде на родителски срещи, научи се да ѝ сплита косата, да ѝ помага с домашните, въпреки че сам почти не можеше да чете.

Бодърстваше, когато тя имаше температура.
Плакал е тихомълком, когато не можел да ѝ купи подарък.
Счупи си гърба, за да ѝ плати добро училище, дори когато другите го гледаха с презрение.

А сега… сега, когато тя беше тийнейджърка, единственото, което искаше, беше никой да не я вижда с него.

— Тате, просто… ти не разбираш.
— Какво не разбирам?
— Не знам… как се обличаш, как говориш… хората се подиграват.
— На мен ли?
— На теб… и на мен, защото съм с теб.

Тези думи го боляха повече от всеки удар на строежа.

Тази вечер бащата не вечеря.
Остана сам, седнал и втренчен в стара снимка:
Той, с дъщеря си в ръце, на първия ѝ учебен ден.
Усмихнати. Бяха едно цяло.

Сега бяха непознати.

И макар бащата да искаше да извика, да се оплаче, да се ядоса… само въздъхна.
Защото знаеше, че светът, рано или късно, ще научи дъщеря му на нещо:

Че няма нищо по-ценно от любовта на някого, който е дал всичко… без да иска нищо в замяна.

Поука:
Понякога най-чистата любов е тази, която най-често се пренебрегва.
Защото не идва с луксозни коли или маркови дрехи…
Идва с износени ръце, уморени погледи и сърца, които са се научили да обичат в самота.
Но животът се обръща…
И тази, която днес се срамува…
утре ще плаче, че не е прегръщала повече.

Related Posts