Този път тя не се поколеба.
– Не, дъще. Вече не.
– Как така не?
– Защото вече съм минавала по този път. Помниш ли, когато сестра ти ми ги остави „само за малко“? А аз ги отглеждах пет години…
Дъщеря ѝ замълча.
– Няма да повтарям същата история. Защото любовта още ми стига… но тялото – не.
Остави раниците на пода. Дори не ги докосна.
Баба им ги погледна с обич.
Внуците ѝ тичаха из къщата, сякаш беше тяхна.
Викаха, хвърляха вещи, караха се за телевизора.
А тя – с изморено тяло и душа, пълна с търпение – усещаше, че вече не може.
И не иска.
Събуждаше се преди изгрев, приготвяше закуска, сресваше ги, водеше ги на училище.
Като че ли животът я бе върнал тридесет години назад.
Само че вече не беше на тридесет. Беше над шейсет.
А тялото ѝ… вече не слушаше.
В онзи ден, докато намазваше крем на коленете си, чу как по-големият ѝ внук каза:
– Бабчето е моята втора мама.
И ѝ се разкъса сърцето.
Защото не.
Не искаше да бъде втората майка.
Тя вече беше била майка. Вече бе плакала, борила се, будувала.
И сега… го правеше отново.
Но тихо.
По навик.
Заради „любовта“.
Същата вечер, когато дъщеря ѝ се прибра късно, без дори да попита как е, само каза:
– А децата вечеряха ли?
Бабата пое дълбоко въздух… и за първи път проговори ясно.
– Щях да ги гледам. Но вече не.
Защото този път ще се погрижа за себе си.
– Но, мамо… как можа?! Работя! Нямам с кого да ги оставя!
– А аз вече не мога, дъще. Болят ме костите, болят ме ставите.
Боли ме… че ме търсиш само когато ти трябва бавачка.
– Мамо, не казвай това! Знаеш колко те обичаме!
– А кога беше последният път, в който дойде без да бързаш?
Кога ме попита дали имам нужда от нещо?
Дали се чувствам сама?
Дали спя спокойно?
Мълчание.
Мълчание, което тежеше повече от всеки вик.
– Не съм лоша майка, защото казвам „не мога повече“.
Аз съм баба. Не втората майка.
Не съм отговорна за твоите задължения.
Гласът ѝ потрепери.
– Обичам ги. Но обичам и себе си.
И ако продължавам така… един ден няма да мога дори да стана.
А тогава… кой ще ги гледа?
Дъщеря ѝ наведе глава.
И за първи път… разбра.
Не беше упрек.
Беше мълчалив вик.
От онези, които се трупат с години… и болят повече от всяка умора.
Бабата не престана да обича.
Просто се научи да се грижи за себе си.
Защото истинската любов също знае да казва „не мога повече“.
Извод:
Да си баба не означава да започнеш отначало.
Означава да обичаш, да присъстваш, да се радваш… не да заместваш.
И ако не го осъзнаеш навреме – ще дойде ден, в който твоите родители ще се изморят.
И няма да могат да ти помогнат… дори и да искат.
