Преди, бях на всяка маса.
Вечери, празненства, гласове, извисени над чаши вино.
Те ми звъняха, искаха ме там.
Смехът ми имаше място,
ръцете ми бяха нужни,
историята ми имаше значение.
А после, бавно…
поканите започнаха да намаляват.
Не изведнъж,
не.
По-дискретно е това отдалечаване.
Хората си мислят за теб,
но после.
Говорят ти,
но прекалено късно.
Обичаме те, разбира се…
но от разстояние.
И аз спрях да чакам някой да ми направи място.
Започнах да си правя сама.
Сложих маса за себе си,
с платнена салфетка.
Подарявам си цветя,
не за украса,
а да си благодаря, че все още съм тук.
Разхождам се бавно между щандовете на пазара,
избирам си зеленчуци така, както се избира бижу.
Каня се в деня,
във въздуха,
в светлината, която се стича през прозореца.
Вече не ме канят навсякъде.
Но съм си у дома в тишината.
Удобно ми е в фотьойла.
Чаят ми ме очаква.
Каня се в собствения си живот.
И ми е добре там.
Наистина добре.
