— Мамо, запознай се с Изабела. Обичаме се и решихме да заживеем заедно.
А аз? Да не мислите, че съм против? В никакъв случай. Като всяка майка, и аз искам единствено синът ми да бъде щастлив.
— Разбира се, скъпи. Идете в кухнята, направете си чай. А аз през това време ще ти приготвя багажа.
— Как така ще ми приготвиш багажа? — погледна ме смаяно.
Понякога си мисля, че здравият разум на Андрей идва от баща му… Щом не разбра намека, трябваше да бъда директна:
— Точно така. Щом сте решили да живеете заедно, стягам ти нещата и заминавате.
— Мамо, моля те, разбери… Наемите са скъпи, нямаме пари. С Изабела сме още в университета, знаеш. Помислихме да останем при теб известно време. Само един ъгъл ще заемаме. Обещавам, няма да ти пречим.
О, да. Позната история. И аз живях с моята свекърва. Цели десет години. В началото — мир, усмивки и обещания. После дойдоха погледите, въздишките, намеците. Накрая — хлад и мълчание.
Не, благодаря. Няма да повторя тази история.
Изабела, дори не подозираш от какво те спасявам.
— Не, сине. Ако си готов да живееш с момиче, трябва да си готов и да се грижиш за нея. Зрелостта не се изчерпва с романтични решения. Смени си лекциите с вечерни, намери работа, наемете си стая.
— Да живеем в общежитие с непознати? Не, мамо! Не искаме това.
Аха. Тоест — да превърнете моя апартамент в импровизирано общежитие е окей, но да делите пространство с други млади хора — не. Как удобно.
— Изабела, обичаш ли сина ми? Щом искате да живеете заедно, значи любовта ви е истинска, нали?
— Да, госпожо. Много го обичам — каза тя тихо, почти като шепот.
— Чу ли, Андрей? Тя те обича. А с любов, и един ъгъл може да се превърне в дом. Нали така, Изабела?
— Да, вярно е. Бих отишла с него навсякъде.
— Чудесно. Аз ще ви помогна финансово, за да наемете нещо скромно. Не се тревожете — няма да свършите в мизерно жилище. Само едно искам от вас: от време на време не забравяйте тази „старица“.
— Вие не сте никаква старица! Имате поне четиридесет години, докато ви нарекат така! — отговори Изабела с усмивка, която едва не ме разплака.
Трийсет минути по-късно, след като затворих вратата след тях, се сринах. Плаках.
Щеше да е толкова лесно да ги оставя — синът ми щеше да е близо, момичето под наблюдение…
Но не. Децата трябва да поемат по своя път.
Аз вече изминах своя — отгледах го.
Сега е негов ред да полети сам.
