Като съпруга и майка дълго време се държах, вярвайки, че любовта означава жертва, търпение и издържливост. И макар това да е истина… научих, че любовта никога не бива да означава да изгубиш себе си напълно, само за да задържиш някой друг.
Една от най-болезнените истини, които някога съм осъзнавала, беше тази:
Когато някой вече не те иска, не винаги ще ти го каже…
Просто ще започне да те наранява. Малко по малко. Докато не си тръгнеш сама.
Беше като удар в стомаха.
Питах се отново и отново: Какво сбърках?
Не бях ли достатъчна като съпруга? Като партньор? Като жена?
Но истината е… че техните действия никога не са били заради мен. А заради тях самите.
Тяхната студенина, гневът, отдалечеността — не бяха знак, че съм се провалила. А че те отдавна са се отказали, но не са имали смелостта да го признаят.
Дълго останах. Заради любовта. Заради семейството. Заради децата.
Но забравих да остана заради себе си.
Този път беше болезнен, но и освобождаващ.
Защото сега започвам да се лекувам. Да дишам отново.
Да покажа на децата си как изглежда самоуважението.
Да си напомня, че съм цяла. Че съм достойна. Дори след всичко.
На всяка друга съпруга или майка, която преминава през същото…
Знай, че не си сама.
Не си слаба, защото се чувстваш изтощена.
Не си егоистка, защото избираш спокойствието.
Ти си силна. Защото оцеляваш нещо, което мнозина дори не разбират.
И заслужаваш любов, която да е сигурна, нежна и истинска.
