– Съжалявам, мило мое, но не ти дължа нищо.
Тези думи увиснаха във въздуха като тежки капки дъжд пред буря. Стиснах телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. От другата страна настъпи оглушително мълчание.
– Как така „не ми дължиш нищо“?! – гласът на дъщеря ми, Елена, потрепери. – Ти си ми майка!
Затворих очи и си поех дълбоко въздух. Навън жълтите листа се вихреха из въздуха, а есента рисуваше с любимите си цветове, сякаш се опитваше да прикрие суровата реалност с позлатена завеса.
– Лена, послушай ме…
– Не, ти ме послушай! – прекъсна ме тя. – Продаваш къщата, която с татко сте градили цял живот! ЦЯЛ ЖИВОТ, МАМО! И дори не си ми казала!
Седнах бавно в старото кресло – същото, в което Петър седеше всяка вечер с вестника в ръка. Изминаха три години откакто го няма, но още усещах присъствието му в тази къща – във всеки ъгъл, всяка дъска, която скърцаше под краката му.
– А защо трябваше да те питам, мила? – прошепнах тихо. – Къщата е моя. Беше наша с баща ти, а сега е само моя.
– Разбираш ли поне, че това е наследство?! Бъдещето на Яница и на мен! – гласът ѝ се пречупи през сълзи. – А ти го съсипваш! И за какво? За да си купиш малко жилище в града?
„Наистина ли не разбираш?“ – помислих си, поглеждайки снимката на Петър на стената. Усмихваше ми се оттам – така млад, както беше преди тридесет години, когато започнахме да строим тази къща.
– Лена, дъще… – започнах тихо. – Трудно ми е сама в тази голяма къща. Задушавам се тук.
– Тогава ела при нас! Нали те канихме!
Усмихнах се горчиво. Да, бяха ме канили – веднъж-дваж, от учтивост. А след това – постоянните намеци, че четирима души живеят на тясно в тристаен апартамент, че няма пари за нова кола за Владо, че Яница расте и ѝ трябва собствена стая…
– Не, Лена. Вече взех решение. Ще продам къщата, ще си купя малко жилище в центъра и…
– А какво ще стане с останалите пари? – прекъсна ме студеният ѝ глас.
Сърцето ми се сви. Това ли я интересуваше? Само парите?
– Остатъкът? – повторих. – Защо те вълнува?
– Мамо, не се прави! – избухна тя. – Владо има нужда от нова кола за работа. Старата е пълен боклук. Щяхме да теглим заем, но ако ти продадеш къщата…
– И какво? – изправих се на стола. – Кажи си го.
– Можеше да ни помогнеш! Това е! Та ти си сама, не ти трябват много. А ние сме семейство, имаме дете…
Всяка нейна дума падаше върху мен като камък. Погледнах към прозореца – листата все още танцуваха, а в мен се надигаше нещо ново. Може би беше огорчение. А може би – свобода.
– Знаеш ли, Лена – казах по-твърдо – права си. Аз съм сама. И точно затова за първи път мога да помисля за себе си. За първи път от… колко? Четиридесет години? Цял живот живях за другите – за баща ти, за теб. А сега искам да живея за себе си.
– Какво?! Как можеш…?
– Мога – отвърнах спокойно. – И ще го направя. Ще продам къщата и ще похарча парите за себе си. Винаги съм мечтала да пътувам, знаеш ли? Баща ти ми го обеща, но така и не намерихме време…
Чух тъп удар – вероятно беше ударила масата от яд.
– Значи така ще бъде?! – изсъска и затвори телефона
