– На ъгъла? Защо?
– Просто… тук ще сляза. Няма нужда да влизаш в двора на училището.
Замълчах.
Погледнах смачкания ѝ ученически униформен панталон, скъсаната раница на гърба ѝ…
После погледнах ръцете си – изцапани с боя, миришещи на разтворител.
Ръце на бояджия. Ръце на баща, който е дал всичко.
– Добре, дъще… на ъгъла.
Гледах как слиза бързо.
Дори не се обърна да ми махне за довиждане.
Аз я отгледах сам.
Майка ѝ си тръгна, когато беше на три години.
Работех каквото излезе.
Лукс не сме имали, но никога не е лягала гладна.
Научих се да ѝ правя прически, ходех на родителски срещи, опитвах се да ѝ помагам с домашните – дори когато самият аз едва сричах.
Бдях до нея, когато вдигаше температура.
Плаках, когато не можех да ѝ купя подарък.
Прегъвах гърба си от работа, само и само да ѝ плащам добро училище – дори и там да ме гледаха отвисоко.
А сега… сега, когато порасна, единственото ѝ желание беше да не ме виждат с нея.
– Тате, просто… ти не разбираш.
– Какво не разбирам?
– Не знам… как се обличаш, как говориш… хората се присмиват.
– На мен ли?
– На теб… и на мен, задето съм с теб.
Тези думи ме удариха по-силно от всяко къртене или мазилка.
Тази вечер не вечерях.
Стоях сам, гледайки стара снимка:
Аз с нея на ръце, първият ѝ учебен ден.
Смеем се. Бяхме едно цяло.
Сега сме като непознати.
И макар в гърдите ми да бушуваше гняв, болка, обида…
само въздъхнах.
Защото знаех, че животът един ден ще ѝ даде урок:
Че няма нищо по-ценно от любовта на човек, който е дал всичко… без да иска нищо в замяна.
Извод:
Понякога най-чистата любов е тази, която се пренебрегва.
Защото не идва с лъскава кола или маркова дреха…
А с мазоли по ръцете, с уморен поглед и сърце, научено да обича от самота.
Но съдбата обича да обръща нещата…
И днес, когато се срамува от мен –
утре ще плаче, че не ме е прегръщала повече
