Достатъчно! Мамо, не издържам повече! — извика отчаяно Мария от кухнята. В този момент Борис усети миризмата на изгоряла пластмаса.
Затича се към кухнята и видя какво се е случило: жена му държеше остатъците от електрическата кана, а тъща му — осемдесетгодишната Лиляна, я гледаше с изгубен поглед, без да разбира защо дъщеря ѝ е толкова разстроена.
— Какво е станало сега? — попита спокойно Борис, макар че вече се досещаше.
— Само погледни! — извика Мария. — Сложила електрическата кана върху газовия котлон и запалила огъня! Искала да си направи чай! Не само че е изгорила каната, ами можеше да запали апартамента! А ако не бяхме тук? Повече не мога! Утре започвам да уреждам документите за дом за възрастни!
Лиляна, чувайки това, погледна дъщеря си с неразбиране, после мълчаливо се прибра в стаята си.
— Говориш сериозно? — попита Борис.
— Повече от всякога! — отвърна Мария, още разстроена. — Не издържам вече!
— Търпи се, когато се налага. Това е майка ти — каза той, вдигайки разтопената кана с насилена усмивка. — Не се притеснявай за това, ще ти купя нова.
— Недей да ме успокояваш! — избухна тя. — От месеци в офиса ми повтарят да я дам в старчески дом. Но аз, защото слушах теб, търпях. Но вече ми писна! Ако не го направя, ще изгори апартамента и ще останем всички на улицата!
— Ами ако го изгори… ще го изгори — вдигна рамене Борис. — Ще е съдба. А дотогава, да затваряме газта, когато излизаме. И да продължим да търпим.
— Не искам повече да ми се смеят! — Мария си запуши ушите. — Ти и тя ми се присмивате! Не издържам!
— Не ти се подигравам — каза Борис. — Но това е майка ти и ние сме длъжни да се грижим за нея. Сенилната деменция идва с възрастта. Няма лек. И ние можем един ден да я преживеем.
— Не съм длъжна да търпя това! — прекъсна го Мария. — Затова има домове за възрастни — за да може човек, който е здрав, да има малко спокойствие. Искам просто малко мир. Толкова ли е много?
— Да — отговори Борис твърдо.
— Как така „да“?
— Няма да ти позволя да го направиш. Това е изпитание, и трябва да го преминем заедно. Не е случайно.
— Казвай си каквото искаш, но този път ще направя каквото смятам за правилно. Като жена трябва да защитя дома си с всички средства. И ще го направя.
— А това, че е майка ти, вече няма значение?
— Ще я посещавам. Всеки месец. Там ще ѝ е по-добре. Ще се грижат за нея, ще ѝ дават специална храна. Даже ще ни благодари, ще видиш. Тук ѝ викам, а там ще я обслужват професионалисти с желязни нерви. Аз вече не мога. Стига толкова. Не съм дете.
— Добре — каза Борис внезапно.
— Разбра ли ме вече? — въздъхна с облекчение Мария.
— Ще си тръгна. Още днес.
— Как така ще си тръгнеш?
— Не знам точно. Може би при брат ми. Жена му е извън града — гледа внучето.
— При брат ти? Защо?
— Защото ако майка ти напусне тази къща… и аз си тръгвам.
— Какво говориш? — Мария се отпусна на стола. — Ще ме оставиш?
— Не оставям теб — каза той. — Напускам една жена, която не познавам. Жена, която е готова да изостави майка си точно когато тя най-много има нужда от нея. Мария, мога да простя лошото настроение, студенината, дори ако вече не ме обичаш. Но способността да предадеш така… нея не мога да простя.
— Това не е предателство — прошепна Мария, със сълзи в очите. — Това е безсилие… умора… страх, че ще полудея…
— Не. Лъжеш себе си — поклати глава Борис. — Искаш да направиш живота си по-лек за сметка на нечий друг живот. И ако го направиш с майка си… ще го направиш и с мен. Или с нашите деца. А защо да чакам да стане? По-добре да си тръгна сега.
— Какво общо имате ти и децата?
— Много. Ако си уморена — почини си. Да отидем на море. Няма да кажа и дума. Разбирам, че тялото и умът се изтощават. Но човечността… тя не се възстановява. Или я имаш… или никога не си я имала.
— И какво да правя? — попита Мария с празен глас. — Да продължа да търпя?
— Какво да правиш ли? — повтори той. — Извади тенджера. Сложи вода да заври. И направи чай на майка си. Мисля, че наистина искаше
— Стига вече!
