— Защото разбрах, че когато говоря, преча.
— А защо не споделяш как се чувстваш?
— Защото ме научиха, че преувеличавам.
— А защо вече не плачеш?
— Защото се смеят, когато го правя.
— И защо не се усмихваш както преди?
— Защото се изморих да се преструвам, че всичко е наред.
Аз не бях винаги такава.
Имаше време, когато се смеех от сърце. Танцувах, дори без музика. Мечтаех на глас и вярвах, че начинът ми на обичане е достатъчен.
Но животът постепенно угаси искрата в мен.
С всяко „преувеличаваш“,
с всяко „пак започваш“,
с всяко „не е голяма работа“…
нямаха нужда да ме наранят с ръце — достатъчно беше да не слушат, да ме игнорират, да ме омаловажават.
Не ме оставиха сама.
Но ме заглушиха.
Не ме отблъснаха.
Но спряха да ме чуват.
Сега мнозина се чудят какво се е случило с мен.
Отговорът е прост:
Уморих се да говоря с хора, които не искат да разберат. Уморих се да се обяснявам на онези, които вече са ме осъдили. Уморих се да давам любов там, където получавах само безразличие.
Сега съм в тишина.
Но ако знаеха какво нося вътре в себе си, щяха да се срамуват, че не ме запазиха, когато имаха шанс.
Защото когато една жена спре да говори,
това означава, че вече не очаква нищо.
А когато една жена не очаква нищо,
означава, че вече е дала всичко, което е имала.
