Пътувах в претъпкан автобус – всички места бяха заети, стоях права и се държах за дръжка, докато автобусът се клатушкаше по неравния път.
Погледът ми случайно попадна върху възрастна жена, седнала до прозореца. И замръзнах. Тя беше… изумително красива.
Не можех да откъсна очи от нея. Сивата ѝ коса бе прибрана в спретнат кок. Облечена беше в семпла памучна рокля на бели точки. Обувките ѝ – черни и без токчета, удобни. Без бижута, без нищо излишно. Но от нея струеше светлина, спокойствие и дълбочина.
Гледаше през прозореца, потънала в мислите си. Лицето ѝ беше… сякаш току-що бе разговаряла с ангели. Дори по иконите не бях виждала такава мекота и благост.
На устните ѝ трептеше едва доловима усмивка – топла, жива, искрена. Личеше си, че мислеше за нещо добро, нещо мило и скъпо.
В ръцете си държеше голяма плетена кошница – вероятно отиваше на вилата.
– Следваща спирка – Глъбочица! – извика шофьорът.
Жената се изправи бавно. Хората се отдръпнаха без да кажат и дума. Изглеждаше като тиха героиня от друг, по-добър свят.
Слезе от автобуса, а аз я гледах как върви спокойно, плавно, с достойнство. Само човек, който е в мир със себе си, може да стъпва така.
Почувствах тъга – сякаш бях видяла нещо прекрасно, което всеки момент щеше да изчезне завинаги.
Никой, освен мен, не я забеляза. Защото сме свикнали да мислим, че красотата е младост, грим, мода, съвършена фигура.
Но тази среща ми показа нещо различно – истинската красота е в душата.
Не бръчките, не белите коси правят хората грозни, а злобата, завистта, алчността, гневът.
Ние се тревожим как да скрием следите на времето, но не се грижим за сърцето си. А би трябвало да е обратното.
Когато душата свети, лицето също блести. И тогава – на всяка възраст – човек е наистина красив.
