Дани стоеше с фотографията в ръце, сякаш държеше бомба. Сърцето му биеше като лудо, гърлото му беше пресъхнало. Не можеше да откъсне очи от лицето на младата жена на снимката.
Това беше майка му. Не като я познаваше сега — с малки бръчки и уморен поглед, а млада, сияеща, с онзи плам в очите, който отдавна беше угаснал.
Сложи снимката обратно на шкафчето, много внимателно, почти с треперещи пръсти. Ръката на баба Ана все още беше в неговата.
— Бабо… — каза тихо, този път без преструвка. — Това… това е майка ми, нали?
Очите ѝ леко се отвориха. Погледна го, сякаш през мъгла, и устните ѝ се раздвижиха:
— Танечка… моята Таня… Откакто замина, не съм я виждала… Моля се за нея всеки ден… А ти… ти си нейният син?
Той кимна. Не можеше да изрече дума. Само сълзите му говореха вместо него.
— Знаех си… — прошепна тя. — Усетих… кръвта не лъже.
Тя се усмихна — с онази тиха, почти детска усмивка, която разкъсва сърцето.
— Благодаря ти, че дойде. Че не съм сама. Че я има. И че има теб…
Дани остана при нея до вечерта. Разказа ѝ за детството си. За майка си. За нещата, които никога не беше казвал на никого. А тя слушаше. Понякога със затворени очи, понякога хванала здраво ръката му. Понякога прошепваше:
— Кажи ѝ… че никога не я забравих…
На следващата сутрин Ана не се събуди. Беше усмихната. В ръцете ѝ — снимката. А под възглавницата — бележка, написана от Дани през нощта:
„Мамо, намерих баба. Тя те обича. И мен също. Ще ти разкажа всичко.“
Седмица по-късно, в дома им, Дани подаде на майка си рамка със снимката.
— Знаеш ли коя е тази жена?
Майка му я погледна. Замръзна. Ръцете ѝ потрепериха.
— Това е… майка ми. Аз… мислех, че е мъртва…
— Не беше. Живя дълго. И те чакаше. До последно.
Майка му заплака. Не можеше да спре. Дани я прегърна. Силно.
— Отиде си спокойно. Защото те обичаше. И защото аз бях там.
В този ден две поколения се срещнаха — отвъд времето, отвъд тишината.
А едно момче, изпратено да изиграе роля, намери корените си. И завинаги промени живота си.
