– Мамо, татко се върна. Иска да се срещне с теб.
Чашата спря на половината път към устата ѝ. Анна усети как сърцето ѝ трепна, а после заби по-бързо.
– Какво?
Минаха пет години. Пет дълги години, откакто я е оставил заради друга жена, без да му мигне окото. И сега той се връща?
Септемврийският вятър леко развяваше завесите в кухнята, където всяка сутрин Анна приготвяше любимия си чай – цейлонски чай с големи листа и бергамот. Павел го беше донесъл от командировка и оттогава той се беше превърнал в тяхна семейна напитка. Въпреки че сега е само нейна.
– Мамо, чуваш ли ме? – Гласът на Лена звучеше твърде весело за такава новина.
Анна погледна часовника – осем сутринта. Тишината в апартамента, където живееше сама през последните няколко години, изведнъж ѝ се стори непоносима. Тридесет години преподавателска дейност, две години пенсиониране, а сега тази новина, която нарушаваше рутината на дните ѝ.
– Да, дъщеря ми. Чувам те – отвърна Анна и погледна през прозореца към стария клен с пожълтели листа. – И какво искаш да кажеш… Татко се е върнал в Москва?
Анна замръзна. Чашата в ръцете ѝ изведнъж стана тежка, сякаш беше пълна с олово.
– Какво те кара да мислиш така? – Опитвайки се да запази спокойствие, Анна попита.
– Той ми се обади вчера. Питаше за теб. Каза, че иска да се срещне с мен.
Преди пет години Павел си беше тръгнал така небрежно, сякаш просто беше излязъл за хляб. “Запознах се с друга жена, Аня. Съжалявам, но си тръгвам.” Тези думи прозвучаха в онази априлска вечер. Без обяснения, без колебание – само кратка фраза и звукът на затварящата се врата.
Двадесет и седем години заедно приключиха за една минута. Тогава ѝ се струваше, че светът се е сринал. Не спеше през нощта, пиеше успокоителни и за първи път в живота си взе болничен на работа. Училищната психоложка Марина Сергеевна, която някога бе получавала помощта на Анна при проблемни тийнейджъри, сега идваше в дома ѝ. “Анна Викторовна, трябва да го оставите. Това се случва.”
Но как да оставиш половината си живот? Как да забравиш човека, с когото си посрещнал зарята на морето, който те е държал за ръка, когато майка ти е умряла, който знае, че обичаш сладолед със солен карамел и се страхуваш от гръмотевични бури?
По-късно научава, че “другата жена” е бившата ѝ ученичка Виктория Орехова, двайсет години по-млада от Павел. Успешна кариера в областта на правото, пътувания по целия свят – а сега Павел, нейният учител по английски, беше неин съпруг. Двамата заминаха за Лондон, където Виктория имаше работа.
След това Лена застана на страната на майка си, почти година не общуваха с баща ѝ. След това, разбира се, се помириха. “В крайна сметка той е моят баща, мамо – каза Лена виновно. Анна я разбра. Не държеше на злобата. Не и към дъщеря си.
– Не искам да излизам с него – каза Анна, връщайки се към реалността.
– Мамо, той ме помоли да го направя. Казва, че е важно.
– Какво може да е важно след пет години? – Анна се усмихна горчиво. – “Тогава си казахме всичко.
Лена мълчеше.
– Тя и Вика се бяха развели. Преди една година. Това лято се върна в Москва.
Анна затвори очи. Нещо вътре в нея потрепери. Не радост, не злорадство – само умора. Умора от емоциите, които отдавна беше престанала да изпитва.
– Добре – каза тя накрая. – Нека той да се обади.
Павел се обади на следващия ден. Гласът му звучеше различно – по-дълбок, по-тих. Или на нея ѝ се струваше така?
– Аня, мога ли да дойда?
– Защо, Паша?
– За да поговорим. Просто да поговорим.
Тя се съгласи. Уговори се да се срещне с него в един парк близо до дома ѝ. Не искаше да го пуска в апартамента, който с годините се беше превърнал изключително в нейна територия.
В парка беше тихо. Индианско лято – последните топли дни преди дългата есен. Анна седеше на една пейка и гледаше езерото, в което плуваха патици. Всяка неделя тя ги хранеше с хляб, а птиците я познаваха и се приближаваха.
– Изобщо не си се променила – прозвуча познат глас зад гърба ѝ.
Анна се обърна бавно. На няколко крачки от пейката стоеше Пол – сивокос, мършав, в непознато светлосиво палто. В гърлото ѝ заседна бодлива нотка. Беше остарял не с пет, а с петнайсет години.
– Здравей, Паша – каза тя.
Той седна до нея, като остави внимателно разстояние между тях. Мълчаха дълго време. Анна трошеше хляб за патиците, а Павел гледаше водата.
– Направих грешка, Аня – каза той накрая. – Най-голямата грешка в живота ми.
Колко пъти си беше представяла този момент? Колко горди, саркастични фрази беше измислила през годините? А сега – само празнота.
– Всеки прави грешки, Паша. Животът продължава.
– Но не и моят – обърна се той към нея. В очите му блестяха сълзи. – Не и без теб. Ти винаги си била и ще си останеш единствената ми.
Тя се взираше в този мъж, който беше едновременно чужд и неин. Мъж с
