Бизнесменът се огледа…
— Господине, мога да върна на дъщеря ви един нормален живот — каза едно момче на улицата.
Бизнесменът се огледа… просто…
Беше в центъра на Киев — елегантен, решителен, недокоснат от времето, както винаги.
Вратовръзката му — перфектно вързана, костюмът — от последната колекция на скъп моден бранд, ризата — ушита специално за него.
В енергийния сектор го наричаха „акулата“.
За някои — благодетел.
За други — хладнокръвен и безмилостен играч.
Но никой не знаеше, че всяка вечер държеше в ръцете си една снимка — снимката на дъщеря си — и шепнеше едно и също име: „Саломея…“
Никога не беше усещал тежестта на тълпата.
Хората винаги се отдръпваха пред него.
Но днес… днес беше различно.
— Господине… — прошепна глас, едва доловим, отляво.
— Моля ви…
Олег Иванович не разбра веднага, че му говорят.
Вървеше като обикновено — вглъбен, машинално.
Но в този глас имаше нещо — нещо, което го накара да спре. За първи път от години.
Обърна се.
Пред него стоеше момче, може би на 18 или 19. Мръсно, с износени маратонки и раздърпано яке.
Косата му падаше пред очите, които изглеждаха тъжни, но решителни.
— Знам какво се е случило със Саломея — каза той тихо.
Олег застина.
— Откъде знаеш за дъщеря ми? — попита, с глас нисък, но напрегнат.
— Бях с нея.
В института.
Преди… — той се поколеба за миг.
Преди да изчезне.
Минувач леко го блъсна по рамото и се извини, но Олег дори не помръдна.
— Ако лъжеш…
— Не лъжа, господине.
Имам доказателства.
И още нещо — имам решение.
Мога да ѝ помогна.
Олег усети как нещо го стегна в гърдите.
В продължение на години беше инвестирал в клиники, специалисти, детективи.
Но всичко беше напразно.
Саломея… беше жива, но сякаш душата ѝ беше отсъствала.
— Ела с мен — каза сухо и го поведе към черно BMW, паркирано на тротоара.
В колата, момчето започна да разказва.
За един пенсиониран професор в Одеса, който работел по експериментален метод за лечение на тежки психически травми.
Как Саломея била попаднала при него, как лечението започнало, но било прекъснато поради липса на финансиране.
И как професорът вярвал, че ако имал още два месеца, можел напълно да я върне обратно към живота.
— А защо идваш при мен? — попита Олег.
— Защото я обичам.
И защото нямам пари.
Но не мога да я оставя така.
Тя веднъж ме спаси… сега е мой ред.
Олег го гледа дълго.
Видя в очите му искреност.
Почувства я — не като бизнесмен, а като баща.
Два дни по-късно, професорът в Одеса имаше всичко необходимо — апаратура, медикаменти, грижи, време.
А след още два месеца… Саломея вдигна поглед от бялото болнично легло и се усмихна.
За първи път от пет години.
Олег стоеше в ъгъла на стаята, ръцете му трепереха.
— Татко… — прошепна тя нежно.
И тогава „акулата“ заплака.
Без думи. Без шум.
Момчето, което стоеше до вратата, се усмихна.
За него животът на Саломея струваше повече от всеки договор, повече от всяка печалба.
И за първи път… Киев не изглеждаше толкова студен.
