Никога не съм имал твърде много изисквания към живота си. Живеех скромно, в малък апартамент, който все още ми беше предоставен като парцел след брака ми. След като съпругът ми почина, останах сама там. Синът ми ме посещаваше със семейството си от време на време – на празници, рождени дни, понякога на вечеря. Беше правилно, но не и близко.
Затова, когато един ден ми казаха, че биха искали да се преместя при тях, бях трогната.
– Мамо, няма смисъл да седиш така сама. Имаме голяма къща, една стая ще ни стигне.
Ще имаш повече компания, а ние ще сме по-близо до теб – каза синът.
А снахата кимаше с усмивка:
– Ще видиш, ще ти е по-добре с нас. Винаги ще имаш някой до себе си.
Почувствах, че може би това е моментът да бъда по-близо до семейството. Може би най-накрая ще се почувствам нужна. Съгласих се. Продадох апартамента си, парите дадох на сина си „за къща“ – без договор, без нищо, защото все пак сме семейство. Опаковах нещата си и се преместих при тях.
В началото всичко изглеждаше прекрасно. Нова стая, децата се гушеха в мен от сутрин, общо хранене. Имах сълзи в очите, когато внучката дойде с рисунка, на която беше написала: „Най-добрата баба на света“. Мислех си: това беше добър избор. Наистина добър.
Но много бързо реалността започна да изглежда по друг начин.
Още след първата седмица забелязах, че снаха ми започна да ми говори с тон, който преди не беше използвала.
– Мамо, щом си вкъщи, може ли да вземеш Яся от детската градина? Аз имам работа, знаеш.
– Зося е настинала, днес не мога да си взема почивка. Можеш ли да останеш с нея малко?
Съгласих се. Разбира се. Все пак бях баба.
Но после вече не беше „можеш ли?”, а:
– Заведи Яся на логопед.
– Пазарувай, защото нямаме нищо за вечеря.
– Нахрани децата, ние ще се върнем по-късно.
С времето денят ми изглеждаше така, сякаш аз бях майка на тези деца. Ставах в шест, приготвях закуска, опаковах раниците, завеждах децата на училище, готвех обяд, чистех. След
