че забравяме да присъстваме там, където най-много ни има нужда.
Щом отвори вратата, бабата усети трескавото движение.
Щом отвори вратата, бабата усети трескавото движение.
Дъщеря ѝ тичаше напред-назад: с моп, метла, прахочистачка, переше, търкаше, бършеше…
Домът ухаеше на белина и на бързане.
— Какво е това препускане? — попита бабата с усмивка.
— Искам всичко да е чисто! — отговори дъщерята. — Не искам да видиш и прашинка.
Бабата не каза нищо. Влезе бавно, огледа прясно изтрития под в хола, блестящата маса…
и погледът ѝ спря на внука, който играеше сам в ъгъла с спихната топка и очи, молещи за внимание.
— Знаеш ли… — промълви тя накрая. — И аз бях така. Толкова се стараех домът да е съвършен… че забравях да живея в него.
Дъщерята застина с влажната кърпа в ръце.
Не очакваше това. Още по-малко — онова, което последва.
— Минаваха дните, а аз бях толкова заета с чистене… че не разбрах кога дъщеря ми се е научила да чете, кога съпругът ми натъжа, кога животът ми се изплъзна между парцалите.
Настъпи тишина. Бабата я погледна и с мек, но ясен глас добави:
— Не позволявай тиганите ти да блестят повече от самата теб.
Къщата може да почака… животът — не.
— Бърши прах, ако е нужно…
Но не забравяй да се смееш с глас в кухнята, да танцуваш по чорапи из хола, да прегръщаш децата си, дори с ръце, покрити с пяна.
— Прахът се връща. Винаги.
Но моментите, които изпускаш… те не се връщат никога.
Този ден нямаше метли и парцали.
Имаше топло кафе, разговори без бързане и смях в хола.
И макар че домът не беше перфектен, денят беше незабравим.
Поуката?
Светещият дом не казва коя си.
Но споделената усмивка… тя оставя следа.
