Аз съм на 65 години и живея в същия двустаен апартамент, където са израснали децата ми. Всеки ъгъл ми напомня колко сърца съм оставил тук-следи от бебешки колички по стената, драскотини по бюрото след небрежна домашна работа, чекмедже, пълно със снимки на семейна ваканция. Харесва ми да съм тук. Това не е само моят апартамент-това е моята история.
Синът ми и снаха ми живеят в едностаен апартамент от няколко години. Когато ги посещавам по повод празници или рождени дни, ги виждам да се тълпят там. Всеки метър е озеленен, всичко е натъпкано в шкафове, а вещите им са разпръснати набързо. Знам, че им е трудно. Казват, че мечтаят детето им да има свое място.
Преди няколко дни синът ми ме помоли да говоря. Той дойде със сериозно изражение и веднага почувствах, че няма да е просто “как си, Мамо?”.
Мамо, бих искал да говоря с теб за нещо важно, започна той предпазливо. – Знаеш ли, аз и Аня наистина се задушаваме в този едностаен апартамент. Бих искал да сменим местата. За да живееш при нас, а ние в апартамента ти.
За момент замръзнах. Погледнах го и почувствах, че сърцето ми бие като чук.
– В края на краищата има само една стая – казах тихо. – дори няма място за моите книги, моите неща…
– Но, Мамо, това са само неща – отговори той спокойно. – Не ти трябва толкова. И бебето и аз наистина се нуждаем от пространство.
Усетих как гърлото ми се стяга. Не исках да го нараня. Видях колко много му пука-колко вярва, че ще бъде “по-добре за всички”. Но едно нещо гръмна в главата ми: “къде съм във всичко това?”.
Няколко дни ходих като сянка. Не можех да спя, не можех да ям. От една страна, се срамувах от собствената си съпротива – защото съм майка, трябва да му пожелая най-доброто. Но от друга страна, това е моят живот. Моят дом.
Отидох в студиото, за да го видя. И когато влязох, се почувствах като това малко място. Един прозорец, през който проникваше сива светлина. Гардероб, в който дрехите на снахата едва се побираха. Малка маса в ъгъла-нямаше място дори за ваза с цветя. Гледах всичко това и имах чувството, че гледам живота си, компресиран в кутия.
После се върна в апартамента си. Седнах на любимия си стол до прозореца. Мислех си за всички сутрини, когато пиех кафе тук, за вечерите с книга в ръка, за детския смях, който все още чувам, когато затворя очи. Това не са само стени. Това е част от мен.
Вечерта се обадих на приятел. Тя търпеливо ме слушаше.
– Може би съм егоист – прошепнах аз. – може би трябва просто да се съглася?
– Или това не е егоизъм, а здрав разум? – спокойно отговори тя. – Имаш право да живееш по свой начин.
На следващия ден поканих сина си на разговор. Сърцето ми биеше неистово, ръцете ми трепереха. Но знаех, че трябва да му кажа това.
– Обичам те – започнах. – обичам Аня. Но това е моят дом. Това е единственото място, където се чувствам в безопасност. И не мога да го върна.
Той ме погледна изненадано.
– Но, Мамо, това е просто апартамент.
– Не за мен – отговорих спокойно. – за мен това е моят живот.
Не знам дали го е разбрал. Може би в неговите очи сега съм някой, който “не иска да помогне”. Но в сърцето си чувствам нещо, което не съм чувствал отдавна – спокойствие. Защото знам, че съм поставил граница. Че въпреки че ги обичам повече от живота, не мога да дам всичко, което ме определя.
Днес, когато отново седя на този стол и гледам през прозореца към познатите дървета, имам чувството, че съм го направила правилно. Че дори и да не е” по-добре за всички”, това е по-добре за мен.
И понякога е достатъчно, за да почувствам отново, че в тази къща – в тези стени, пълни със спомени – има място за мен. Място, което не трябва да давам на никого.
