За какво са ми доматите от градината? За какво са ми картофите, отгледани под палещото слънце, с болен гръб и високо кръвно? Мога да си ги купя сама. Но твоя инсулт — него не мога да „купя“ и да отменя.
Майките искат да се грижат. Искат да бъдат нужни. Но, за съжаление, често знаят само един начин — саможертва. Да дадат всичко, да забравят за себе си, да работят до изнемога — „само децата да са добре“.
А децата? Независимо колко пораснат, не се нуждаят от буркани с кисели краставички и чували с картофи. Не от компоти за зимата и вареники за две седмици. Децата се нуждаят от нещо просто — жива, усмихната, здрава майка. Майка, която може да прегърне, да поговори, да поседи до тях. Майка, която не е толкова уморена, че да не се чувства жива.
Но няма вълшебно устройство, което да превърне майчината изтощеност в топлота. Няма филтър, който да изтрие оттенъка на умора от гласа ѝ, сянката на тревога от очите ѝ.
И тогава се появява обида. Обида и от двете страни.
От едната страна — майка, която дава всичко, а усилията ѝ не се оценяват. „Неблагодарно дете“, което не иска да вземе това, което е отгледано с кръв и пот. И жертвата на майката — сякаш напразна.
От другата страна — дете, което получава не грижа, а вина. Получава изтощен, уморен човек, който цял живот е поставял себе си на последно място, а сега очаква някой да се погрижи за него. И това дете трябва да се грижи не само за своите деца, за работата, за живота — а и за майка, която, вместо да бъде опора, е станала товар.
Мамо, не ми трябват картофи.
Просто бъди щастлива. Погрижи се за себе си. Лягай по-рано. Срещни се с приятелка. Направи си прическа. Разходи се на пазара без чанта. Прочети нещо за душата. Посети лекар.
И ми кажи колко картофи да ти донеса. Защото мога. И искам. А също — ела. Да поседим заедно. Да поговорим. Да се посмеем. Защото това е най-важното.”
