Този път не се поколебах.
— Не, дъще. Повече не.
— Какво значи „не“?
— Защото вече минах през това. Помниш ли, когато сестра ти ми ги остави „за малко“? А аз ги отгледах пет години.
Замълча. Знаеше, че съм права.
— Няма да повтарям същата история. Защото любовта ми още стига… но тялото ми вече не може.
Оставих раниците им на пода. Не ги докоснах.
Гледах ги как тичат из къщата, като у дома си. Скачат, крещят, карат се за дистанционното. А аз… с тялото си, което вече не издържа, и с душата си, която още търпи, разбрах нещо: не мога повече. И не искам.
Ставам по тъмно, приготвям закуска, сресвам ги, водя ги на училище. Все едно времето ме е върнало с 30 години назад. Все едно животът ме е направил отново майка… без да съм го искала.
Но аз вече не съм на трийсет.
Аз съм над шейсет.
А тялото ми не ме слуша както преди.
Онзи ден, докато мажех коленете си с мехлем, чух най-големия ми внук да казва:
— Баба е като втората ми майка.
И сърцето ми се сви.
Не. Не искам да съм „втората майка“. Аз вече бях майка. Плаках, борих се, будувах. И сега пак… само че тихо. По навик. От „любов“.
Същата вечер, когато дъщеря ми се прибра късно, без дори да попита как съм, само ме погледна и каза:
— Яли ли са децата?
Вдишах дълбоко. И за първи път проговорих истински.
— Щях да ги гледам. Но вече не мога.
Този път ще се погрижа за себе си.
— Но, мамо… как можеш да ми го причиниш? Аз работя! Нямам с кого да ги оставя!
— А аз вече не издържам, дъще. Болят ме ставите. Болят ме костите.
Боли ме… че ме търсиш само когато имаш нужда от детегледачка.
— Мамо, недей така! Ти знаеш колко те обичаме!
— А кога за последно дойде при мен без да бързаш?
Кога ме попита имам ли нужда от нещо?
Чувствам ли се сама?
Спя ли добре?
Мълчание.
Такова мълчание, което звучи по-силно от всеки вик.
— Не съм лоша майка, защото казвам „вече не мога“.
Аз съм баба. Не съм втора майка.
Не съм отговорна за твоите задължения.
Гласът ми се пречупи.
— Обичам ги. Но обичам и себе си.
Ако продължа така… един ден няма да мога дори да стана от леглото.
А тогава… кой ще ги гледа?
Дъщеря ми наведе глава.
И най-накрая… разбра.
Не беше упрек.
Беше мълчалив вик.
Такъв, който се трупа с години… и боли повече от умората.
Аз не спрях да обичам.
Просто се научих да се грижа и за себе си.
Защото любовта също може да каже: „Вече не мога.“
Поука:
Да бъдеш баба не значи да отглеждаш отново.
Значи да обичаш, да подкрепяш, да се радваш —
но не да заменяш.
Ако не го разбереш навреме,
един ден ще осъзнаеш, че и родителите се уморяват.
И тогава… няма да могат да ти помогнат — дори да искат
