Но защо това трябва да е тайна, която да крием?
Защо гладката кожа се цени повече от добротата?
Защо се страхуваме повече от бръчките, отколкото от невежеството?
И защо сивата коса се възприема като нещо по-лошо от безразличието?
Всяка бръчка по лицето ми е следа от изживени емоции.
Смяла съм се, докато плача.
Плакала съм от болка и от радост.
Будувала съм от любов, заради децата си, или защото не съм могла да оставя хубава книга.
Всичко това е част от мен.
Странно е – мъжете с прошарена коса ги наричат „харизматични“ или „интересни“.
А жените на същата възраст – „неподдържани“.
Треперещите ръце на дядото трогват,
а ръцете на бабата – просто „издават възрастта ѝ“.
Аз не се срамувам от годините си.
Не искам да бъда „вечно млада“.
Искам да бъда истинска.
Жива.
Жена, която е имала своята младост.
Която е грешила, обичала, страхувала се е.
Която е създала своя уникална история.
И тази история не е нещо, което трябва да се крие.
Това е нещо, което заслужава да се разказва с гордост.
