— Трудност в петата или шестата седмица — каза докторката, остави инструментите на масата и свали гумените ръкавици. — Искате ли да задържите бебето?
Вера се разтрепери. Четиридесет и две години, четвърто дете, което изобщо не е искала. Парите бяха малко, едва свързваха двата края. По-големите деца още ходеха на училище, най-малката трябваше да започне, трябваше да й купи рокля, блуза, нова раница, да не говорим за дрехите и книгите… А после и такъв „подарък“!
„Ще поговоря с мъжа си – реши тя – да видя какво ще каже.“
– Бях при лекаря – каза Вера вечерта. – Да, уморена съм. Шеста седмица.Мъжът престана да дъвче, спусна вилицата.
– Е, роди. Ще бъде добре: двама момчета и две момичета. Комплект.
„Комплект! А от какво ще живеем?”
Тя му разказа за по-големите деца, за най-малката, която имаше толкова много нужда, и още повече се убеди, че да роди в такава ситуация, в тези години, би било лудост.
— Ще направя изследвания за аборт.
Когато всички резултати бяха готови, Вера изгуби воля. Съжаляваше за малкото човече, което растеше в корема й. Вероятно е момиченце… бяло, красиво, нежно.
Вера отиде до гинекологичния кабинет с трамвай, в тълпата и наблъдъка. Не стигна до спирката, а изпадна. Тогава от рамото й падна чантата и в началото тя не разбра откъде се е появила. А после извика: чантата беше от чантата. Крадците просто го отрязаха и откраднаха чантата, заедно с всички пари и резултатите от анализите.
На Вера не й оставаше нищо друго, освен да се върне вкъщи. Някои анализи трябваше да повтори, други успя да върне.
Втори път, когато излизаше от автобуса, Вера падна и си нарани крака.
„Ако тръгна и трети път, ще ми счупят врата” – помисли си тя с празен страх. И реши: детето остава. И се примири.
Бременността протичаше добре, Вера вече знаеше, че носи момиченце. И тогава, на втория ултразвук – шок: лекарят подозирал Даун синдром при плода.
„Трябва да направите анализ на околоплодната течност – амниоцентеза” – казала лекарят, изписвайки направление. „Трябва да ви предупредя: процедурата е рискована за плода, може да предизвика спонтанен аборт и инфекция.”
Вера обмислила и се съгласила на анализа.
В определения ден тя пристигна с мъжа си в гинекологичния кабинет. Мъжът остана да чака в коридора, а Вера влезе в кабинета с треперещи крака. Лекарката започна да слуша сърцето на плода, а то биеше много бързо.
– Ще изчакаме – реши лекарят. – Ще дадем магнезий.
Дадоха й магнезий и изпратиха Вера в коридора да се успокои.
Мина известно време, повикаха я обратно. Сърцето на плода се успокои, но сега бебето се обърна с гръб. В това положение анализът не може да се направи.
„Ще изчакаме” – повтори лекарят – „може би ще се обърне с лице напред.”
Третият път всичко беше наред: плодът се обърна с лице напред, сърдечните удари се стабилизираха.
На Вера подготвиха стомаха за раждане.
Беше топло, така че прозорецът беше широко отворен, за да се проветри малко. Медицинската сестра взе таза с инструментите и в този момент през прозореца влетя гълъб. Изплашената птица започна да лети из кабинета, удряйки хората. Сестра от страх изпусна тасната, а инструментите се разпръснаха по пода.
Наистина ги изпратиха отново в коридора да чакат, докато изгонят гълъба и подготвят нови стерилни инструменти.
– Какво е това бучене? – попита разтревожен мъжът.
— Влетяла е гълъбица и е направила хаос.
— Вера, това не е случайно.
Хайде да си ходим у дома.
И си тръгнаха.
В определеното време Вера роди момиченце.
Сега е на десет години.
Синьокоса е, красива и нежна.
