Синът ми винаги е имал силен характер. Още от детството той знаеше как да стъпва с крак, когато нещо не вървеше по външния му вид. Докато растеше, всички казваха, че това е “силна личност”. И аз-вместо да му поставям граници – винаги се опитвах да го разбера.
Аз бях майка, която е напълно. “Все още млад”, “той имаше тежък ден на работа”, “всъщност има добро сърце”. Превеждах експлозиите му, избягвах кавги и когато беше необходимо, 0 – дори и той да е виновен.
Когато се ожени, си помислих, че може би жена му ще му помогне да се успокои. Но след няколко години бракът им се разпадна. Синът ми се върна при мен-с куфар и огорчение. Приех го с отворени обятия. Той ми е син.
Минаха месеци и той все още живееше в къщата ми. Все по-често очакваше нещата да бъдат както той иска. Трябваше да готвя, да пазарувам, да перам нещата му. Той каза, че е” уморен”, че”има право”. Аз продължавах да отстъпвам.
– Мамо, днес е вечеря, имам среща. – Добре, синко.
– Мамо, Махай се от стаята ми, защото нямам време. – Разбира се, че ще го направя след работа.
– Мамо, дай ми малко пари, ще ти ги дам, когато се успокоя. – Да, ето.
Отвън всичко изглеждаше като идеална връзка Майка-Син. Но в мен растеше нещо, което не исках да призная дори на себе си – усещането, че вече нямам собствен живот.
Нямах сили да каня приятели, защото синът ми винаги имаше “по-важни неща”. Спрях да ходя на уроци, които някога толкова ми харесваха. Вместо това-чистеше, готвеше, чакаше хумора му.
Веднъж се прибрах от работа уморен и видях бъркотия в кухнята след закуската му. Мръсни чинии, чаши, остатъци. Синът седеше в хола и гледаше играта.
– Синко, можеш поне да почистиш след себе си-казах тихо.
Той ме погледна с досада: – Мамо, започваш ли отново? Ако искате, излезте и ако не, не правете проблеми.
Нещо се счупи в мен. Чувствах, че ми е достатъчно. Че съм му отстъпвала през целия си живот и той никога не е виждал колко ми струва.
На следващия ден станах рано. Изпържих Бъркани яйца, направих кафе и седнах на масата. Когато синът слезе в кухнята, той погледна изненадано: – а аз?
– Не и за теб. Трябва да го направите сами-отговорих спокойно.
Той ме погледна така, сякаш не разбираше. Но имах чувството, че най-накрая казвам това, което винаги съм искал да кажа.
– Синко, трябва да поговорим. Обичам те, но не съм ти прислужница. Не искам повече да живея така. Помогнах ти, защото вярвах, че имаш нужда от това. Но сега имам чувството, че ме унищожава.
Той беше бесен. Той изкрещя, че преувеличавам, че съм неблагодарна. Но аз не се наведох. Казах, че искам той да намери своето място. Че има месец да търси апартамент, работа – каквото и да било.
Тези дни той беше студен и обиден. Но почувствах облекчение. Почувствах, че за първи път от много години поех дълбоко въздух и се замислих за себе си.
Днес живея сама. Понякога съм тъжен, че всичко свърши така. Но знам, че трябваше да го направя – за себе си. Защото дори сърцето на майката да е голямо, то трябва да е някъде наблизо.
И въпреки че обичам сина си, научих, че любовта не е да се откажеш от себе си. Любовта е и смелостта да кажеш “достатъчно” – когато чувстваш, че вече не можеш да дишаш.
